Част от секундата

Болдаччи Дэвид

Накрая събра сили, за да изрече съвършено спокойно:

— Виж какво, както и да се мъчиш, няма да ме смажеш с ръце, тъй че просто върви по дяволите.

Натискът незабавно престана и стъпките се отдалечиха. Кинг усети избилата по челото му пот. После го разтърсиха студени тръпки и му призля. Предположи, че сигурно са го инжектирали с нещо. Извъртя глава настрани и повърна.

Поолекна му малко.

— Съжалявам за килима — промърмори той. После затвори очи и постепенно заспа.

Първата

спирка на Мишел бе разрушената къща на Кинг. Докато обикаляше из развалините, наоколо пожарникари, полицаи и доброволци проверяваха щетите и гасяха последните пламъци. Тя поговори с неколцина от тях и те потвърдиха, че не са открити човешки останки. Докато погледът й блуждаеше из руините на някогашния „съвършен“ дом на Шон Кинг, Мишел усети как я обзема все по-тежко униние. Тук нямаше какво да научи. Тя слезе към кея и поседя в платноходката на Кинг, гледайки към спокойното езеро. Мъчеше се да събере поне малко енергия и вдъхновение от близостта с вещите, които той толкова много обичаше.

Две неща не й даваха мира: заповедта за арест на Боб Скот и необходимостта да открие къде се намира Дъг Денби. Тя реши да предприеме нещо и по двата въпроса. Потегли обратно към мотела и по пътя позвъни на баща си. Като уважаван полицейски началник, Теди Максуел познаваше всички, с които си струваше да се познава в Тенеси. Тя каза на баща си какво й трябва.

— Наред ли е всичко? Гласът ти не звучи много добре.

— Сигурно не си чул, татко. Снощи взривиха къщата на Шон Кинг, а той е изчезнал.

— Боже мой, а ти добре ли си?

— Нищо ми няма.

Тя премълча за покушението в мотела. Преди години бе решила да не споделя с баща си някои подробности от своя професионален живот. Синовете му можеха да се сблъскват с опасности и той го приемаше като част от професията. Не тъй спокойно обаче би приел новината, че единствената му дъщеря едва не е загинала.

— Татко, информацията ми трябва веднага щом я откриеш.

— Разбрано, няма да се забави — отвърна той и затвори.

Тя пристигна в мотела, грабна от стаята си бележките на Джоун и проведе няколко разговора във връзка с Денби — последния от тях с дома му в Джаксън, Мисисипи. Но жената, която й отговори, не пожела да даде никакви сведения за Денби и дори отказа да потвърди, че той живее там. Това не изглеждаше чак толкова странно, защото Мишел бе непозната. И все пак, щом Денби разполагаше с пари и не трябваше всеки ден да ходи на работа, можеше да бъде навсякъде. А никой от хората, с които разговаря по телефона, не успя да потвърди, че Денби е имал алиби за който и да било от критичните моменти на престъпленията. Позицията му в кампанията на Ритър определено го поставяше под подозрение, но какъв мотив би могъл да има?

Телефонният звън я стресна. Мишел грабна слушалката.

Обаждаше се баща й. Докато той говореше бързо и отчетливо, тя записа информацията.

— Татко, ти си върхът. Обичам те.

— Е, не би било зле да отскачаш по-често насам. Майка типита за теб — бързо добави той.

— Дадено. Приключа ли с тази история, незабавно потеглям към къщи.

Тя набра номера, който бе получила от баща си. Беше телефонът на адвокатската фирма, уредила продажбата на имота в Тенеси. Баща й вече бе разговарял с адвоката, за да го предупреди, че Мишел ще се обади.

— Не познавам баща ви, но съм чувал от общи познати чудесни неща за него — каза адвокатът. — И тъй, доколкото разбрах, става дума за продажба на терен.

— Точно така. Ако не греша, вие сте уредили някой си Робърт Скот да закупи този имот от наследниците на собственика.

— Да, баща ви спомена за това. Извадих папката с документите. Купувачът е Робърт Скот. Плати в брой; всъщност сумата не беше чак толкова голяма. Имотът представлява просто една стара хижа и макар че прилежащият терен е доста голям, наоколо няма нищо друго освен гори и възвишения.

— Доколкото чух, предишният собственик не е знаел, че в имота му има бункер.

— Баща ви ми каза за бункера. Признавам, че и аз не знаех. Не се споменава никъде. А и нямах повод да подозирам за съществуването му. Иначе сигурно щях да се обърна към армията. Наистина не знам. Нали разбирате — какво да прави човек с един бункер?

— Правили ли сте оглед на имота?

— Не.

— Аз бях там. В бункера се влиза през врата в мазето.

— Невъзможно!

— Защо?

— Няма мазе. Ето, пред мен са плановете на хижата.

— Е, по времето на предишния ви клиент може и да не е имало, но сега има. Може би онзи Боб Скот е разбрал за бункера и е изкопал мазе, за да си осигури достъп до него.

— Предполагам, че е възможно. Прегледах по-старите документи и открих, че след армията са се сменили множество собственици. Всъщност когато теренът е бил армейски, нямало никаква хижа. Построил я един от собствениците.

— Случайно да имате снимки на Боб Скот? Много е важно — добави тя.

— Е, обикновено правим копие от шофьорската книжка на клиента, когато приключваме сделката. Нали разбирате, за да проверим самоличността, тъй като се подписват официални документи.

Мишел едва не подскочи от вълнение.

— Може ли да ми изпратите снимката по факса още сега?

— Не, не мога.

— Но това не е секретна информация.

— Не е там работата. — Адвокатът въздъхна. — Вижте, когато тази сутрин разгърнах папката, беше ми за пръв път, откакто приключихме сделката. И… не открих копието от шофьорската книжка на мистър Скот.