Ченге втора употреба
Шрифт:
— Това за Моцарт ти го измисли — отвръщам. — И то само за да провериш дали няма да запитам кога се е поминал. Не знам обаче, дали ти би могъл да ми отговориш, ако аз пък те запитам кога е роден.
— Стига с тия биографични подробности. По-добре да влезем и да проверим какво има за хапване. Казват, че яденето на чист въздух не е чак толкова вредно.
В късния слънчев следобед е още топло, но тук е планина и хладният ветрец е също планински.
— Ами ония двамата? — питам.
— На ония двамата мястото им е при колата. В багажника има достатъчно неща
И поемайки картата от появилия се келнер, потъва в размисли около избора на менюто.
Въздържам се да описвам подробно поръчката, за да не изпадам в многословие. Със същата цел прескачам и описанието на самото хранене. Едва когато настъпва заключителният етап на кафето с миниатюрна чашка френски коняк, позволявам си да подхвърля:
— Радвам се, че се радваш ако не на отлично здраве, то поне на добър апетит.
— Нямаш представа колко си прав. Защото именно загубата на апетит е първият зловещ признак на коварно зараждащия се злокачествен тумор. Не страдам от нищо такова, което би могло да те обнадежди. Все още нямам диабет, нито съм прекарал инфаркт, нито ме застрашава старческо слабоумие. Е, при черния дроб и стомаха нещата стоят по-различно, но за какво са диетите, освен за да ни наказват с по-дълъг живот.
— Телосложението ти не говори за прекалено строги диети.
— Привидност, драги. Точно според старото правило, че нещата никога не са такива, каквито изглеждат.
Въздъхва мъченически и потупва шкембето си, сякаш да провери дали размерът му си е същият.
— Щом сте ми търсили цаката, вероятно знаеш, че съм човек без страсти. В прекаления женкарлък никога не съм се увличал. Пиянството ме отвращава, не мога да разбера какво удоволствие има в това да заменяш бистрия разум с алкохолно затъпяване. Картите и рулетката са глупаво подражание на сериозния комар, който аз го играя в бизнеса си. В такъв случай какво остава? Остава най-простото, най-насъщното и най-приятното — доброто хранене.
— Грижата за човека — подсказвам.
— Именно. И то за най-важния човек, сиреч за самия себе си. След като това тяло и тази глава покорно ни служат от заран до вечер, не е ли наш дълг да се погрижим за доброто им здраве.
— Ами нагъваш на две, на три някой сандвич, поливаш го с чаша кафе и — готово.
— Диващина. Все едно да смяташ, че ако си изплискал семето си върху една жена, това вече е любов.
— Ти по-добре знаеш.
— Гастрономията и плюскането, Емиле, не са равнозначни. Но това може да го разбере само човек, който притежава достатъчно средства, за да усвои тънкостите на доброто хранене.
— Допускам, че е така.
— И понеже споменах за любовта, трябва да ти кажа, че в тия две увлечения — сладострастието и лакомията — има твърде общи неща. И едното и другото се реализират на три етапа. При любовта — сексуална възбуда, задоволяване, пресищане, а често и олекване на портмонето. При гастрономията — остър апетит, насладата при консумацията и уви, затлъстяване. Само че при мене, Емиле, в резултат на задължителната диета, от трите етапа отпадна най-главният — божественото удоволствие на самото хранене, за да ми остане само мъката на незадоволения апетит и бремето на шкембето.
— И пурите,
— Те не могат да заменят дегустацията на дузина стриди, нито очарованието на порция черен хайвер.
Те са за мене сламката на давещия се, колкото да усещам, че все още съм жив. Но за да разбереш, че не съм глух за намека ти, нека запалим по една.
Запалваме. Мълчим известно време, като се стараем да не нарушаваме с дрънканици очарованието на ароматния тютюнев дим. Накрая, за да разсея оборващата ме дрямка, произнасям:
— Каква красота е наистина това езеро. Иде ти просто да се гмурнеш вътре и да потънеш в тия тъмни зелени води.
— Не приказвай такива неща, че ме полазват тръпки.
— Защо бе, Траяне?
— Ами че точно това гмурване е големият ужас, ами че точно това е смъртта, да се гмурнеш, само че не в дълбините на Мондзее, ами в бездната. Бездната… Тая дума говори ли те нещо?
— Как няма да ми говори. Нали сам Дълес бе казал, че животът на днешния свят е балансиране върху ръба на бездната.
— Остави ги тия политически глупости. Аз ти говоря за трагедията на човешкия род, а ти ми цитираш някакъв Дълес.
— Добре, успокой се. Няма да го цитирам.
— Завиждам ти на умението да дрънкаш всякакви глупости, за да избягваш ужаса на жестоките истини. Опитвал съм се да правя същото, но не успявам. И това е моята болест. Неизлечимата и фаталната.
— Ти още на млади години имаше тази страст към света на абстракциите.
— Какви абстракции бе, човек. Не разбираш ли, че това е най-страшната реалност. И оттам идва моята болест.
— Нали преди малко разправяше, че си здрав.
— Тя, моята болест, я няма в медицинските справочници. Сума лекари не са я разбрали, та не знам дали ти ще я разбереш. Доктор Лоран, като по-земен човек, я наричаше форма на психическо изтощение. По негови препоръки идвах понякога тук… За да разбера, че е сгрешил диагнозата. Не ми помагаха нито тишината, нито боровият въздух, нито изолацията. По-прав излезе доктор Мозер, който веднага определи страданието ми като „философска болест“.
„Изключено е — възразих. — Нямам нищо общо с философията.“
„Имате, имате“ — настоя той. Подир което ми обясни, че както философията има за цел да се добере до истината за света, така и нещастни типове като мен търсят същото, което на практика означавало, че си търсят белята.
Цялата природа е така устроена, че да крие от живите същества голямата истина. Защото да се осъзнае голямата истина, това означава да секне животът. Цветята ще спрат да цъфтят и пеперудите да летят, и хората да се любят, и жените да раждат и даже слънцето да грее в онзи миг, когато усетят, че всичко, което вършат е лишено от смисъл. Да, природата милосърдно крие истината за голямото безсмислие на битието, но сума ти идиоти между хората упорстват на всяка цена да стигнат до истината и сами се навират в катастрофата. Защото има ли нещо по-страшно от мига, когато осъзнаеш, че всичките ти старания на този свят са лишени от смисъл и всичките ти успехи са лишени от смисъл, и цялото ти съществуване е лишено от смисъл и доколкото все още си жив, ти просто се люшкаш между безсмислието на живота и безпределната пропаст на нищото, където ти е съдено да се сринеш и да изчезнеш.