Ченге втора употреба
Шрифт:
— Знам, че не ти казвам нищо ново. Не може да не си отгатнал комбинацията още от самото начало. Затова питам се, какъв е насрещният ти план.
— Какво те е прихванало тази вечер! Нямам насрещен план.
— Не бих те питал, ако не беше тази малка подробност: Моята участ в момента е фатално свързана с твоята.
— Може и да си прав, но пак ти казвам: Нямам план. Чисто и просто играта продължава.
— Коя, по-точно?
— Ами все тази, вечната: играем си на чифт-тек със смъртта.
— Нищо не ми казваш — изръмжава той недоволно.
— Все пак, ти едва ли си въобразяваш,
— Не съм си го и помислял. Питам се само, докога ще се движиш със самочувствието, че си пратеник на Манасиев.
— Не съм пратеник на Манасиев.
— А на кого?
— Знаеш на кого. Казах ти го още първия път.
Тишина. Само Чърч леко похърква, свил се върху килима между бюрото на Табаков и моето кресло, за да покаже, че в спора между двама ни пази пълен неутралитет.
— Мисля, че тъй или инак, съществува един изход — произнасям по някое време.
— Знам го твоя изход — поклаща глава Тетето. — Няма да стане.
— Ако погледнеш трезво на нещата…
— Няма да стане, Емиле, казах ти. Май си забравил какво ни учеха някога: Власт не се дава. А каква по-голяма власт от парите.
— Но властта въпреки всичко я дадоха.
— И катастрофираха.
— Не те. Страната катастрофира. Отново настъпва тишина.
Да попречиш на Центъра, като даваш вид, че му помагаш. И да помагаш временно на Табаков, без да му мислиш доброто. Схемата изглежда съвсем проста. Стига да не ти предстои да я изпълняваш.
Това му е доброто на навика да очакваш винаги най-лошото: очакванията ти най-често се сбъдват. Така става и с предчувствието ми, че идиличното настроение на покой в жилището на Табаков е преждевременно. Разбирам го един следобед, когато се разминавам по стълбището с някакъв добре облечен и добре охранен господин на средна възраст, чиято внушителна физиономия изглежда още по-внушителна поради тъмните очила.
Господинът слиза. Аз се качвам. Разминаването се извършва мълчаливо, но нещо ми подсказва, че непознатият е италианец. Причината вероятно са тъмните очила. Италианците си умират за този реквизит в тоалета. Не знам дали мафиотите подражават в случая на бизнесмените, или бизнесмените подражават на мафиотите, но и едните и другите виждат в тъмните очила изискан символ на загадъчност и мъжко достойнство, с известен лек акцент на високомерие.
— Какво искаше този от тебе? — питам домакина.
— Откъде знаеш, че е искал?
— Когато някой ти идва на крака, шансът че идва да дава е кажи-речи нулев. Освен туй стори ми се да долавям в израза му и някакъв акцент на заплаха, но допускам, че това се дължи на тъмните очила.
— Ти си истински наследник на великия Холмс, бе! — установява Тетето.
— Шегуваш се.
— Може и да се шегувам, но положението съвсем не е шеговито.
И пояснява:
— Донесе ми историята на украинския нефт в ново издание.
— В превод на италиански.
— Няма грешка! В тебе наистина се е вселил духът на Холмс.
Въпреки опита му да изглежда добре настроен, личи си, че е угрижен. Причината вече е ясна. Остава да чуя подробностите.
— Реванш — обяснява Табаков. — След като загубиха мача, сега украинците напират за реванш.
Придърпва дървената кутия и запитва:
— Ще изпушим ли по една „Ромео и Жулиета“?
— Неизбежно е — съгласявам се. — Щом казусът е италиански.
— Гангстерски е. Не му го казах направо, но му дадох да разбере, че за мен случаят е приключен. Обещах, за да не му скърша хатъра, че ще обадя в Бриндизи, но той не оцени жеста ми. „На когото и да се обаждате — казва, — нашето изискване остава същото: да изплатите сумата, която вече ви е известна.“ И накрая в знак на последна милост ми отпусна два дни за размисъл.
— Вторият път какво ще му кажеш?
— Същото.
— А третият път?
— Няма да има трети път.
Още същия ден Табаков се свърза с компанията в Бриндизи. От там отговориха, че шефът отсъствал. Те сами щели да позвънят по-късно. То се знае, не позвъниха. Мафиотите бяха им взели страха.
Три дни подир това мерцедесът на ТТ беше взривен пред дома му.
— Хем съм им казвал да наблюдават неотстъпно колата — ръмжеше Табаков по адрес на близнаците.
— Не могат непрестанно да са до нея.
— Могат. Затова са двама, за да се сменят.
— Хубава кола, и нова — забелязвам, за да му вдигна адреналина. — Ако си беше платил на оня с очилата, може би щеше да ти излезе по-евтино.
— Ти нямаш хабер за каква сума става въпрос, бе — отвръща ми раздразнено Тетето. — И недей толкова да се вживяваш в ролята си на мой съдружник.
— Далеч съм от подобни амбиции. Желанието ми само е да те пазя.
— Мене ли или торбата с пари?
— Ами то е все същото.
Два дни по-късно един взрив отнесе и опела на италианеца. Единствената разлика между двата атентата се свеждаше до това, че мерцедесът бе хвръкнал във въздуха празен, докато при взрива на опела, вътре се бе намирал и собственикът му.
Годината е към края си, ознаменуван с грипна епидемия. Рядко боледувам, което не значи „никога“. Положението ми е на път да се усложни и само грижите на Марта предотвратяват най-лошото. Разбирам от нея, че по време на болестта Тетето на два пъти се обаждал да пита как съм.
— Чудо на чудесата: Траян да се загрижи за някого — коментира тя.
„Грижи се не за мен, а за себе си“, казвам на ума си. Доста дни по-късно влизаме и в личен контакт, но пак по телефона.
— Ужасен вирус. Като нищо може да ни отнесе — мърмори ТТ.