Ченге втора употреба
Шрифт:
— Кафе ще пиеш ли — питам, — че мен краката ме заболяха от ходене.
— Нали срещата е секретна.
— Ти вече я разсекрети.
Сядаме пред първото срещнато заведение. Колегата вероятно не е от приходящите, а от пребиваващите тук. Действителен или мним студент или нещо подобно. Опитвам се да му обясня, докато си пием кафето, че ситуацията е твърде сложна. Табаков е подложен на заплахи, недоверчив е, но все пак съществува някакъв шанс да стане постепенно по-сговорчив.
— Ситуацията я правят хората — заявява без колебание ерзац-студентът. — Ако нещата все така се
— Заемете се — окуражавам го. — Само да не стане като с бързата кучка, дето слепи ги ражда.
И му разказвам набързо за случката с украинците, като спестявам детайла за собственото си участие в нея.
— Имайте предвид, че Табаков като австрийски гражданин е тук на собствена територия, а ние при всички случаи сме хора под подозрение.
— По каква причина си напуснал хотела?
— По същата.
— И сега къде си?
— Все там — в подлеза, в уречения ден и час.
Тоя пък иска всичко да знае. Още малко и ще запита в кои дни ходя на опера. Как да му обясня, че отивам да слушам музика единствено в Залцбург и то само когато свирят Моцарт.
Следващата седмица. Същият подлез по същото време. Предишната сценка се повтаря буквално, обаче на излизане пишман студентът ме уведомява:
— Полковникът е тук. Иска да те види. Хотел Амбасадор, 13 часа, днес.
„Бре, казвам си, без много да го вярвам, сигурно ме кани на обяд.“
Няма обяд. Има кафе и газирана вода, долу в хола на хотела. Полковникът е от модерните ченгета. Нищо конспиративно. Отседнал е в един от най-реномираните хотели на Кертнерщрасе и свободно беседва с подчинения си насред фоайето. Дори да има нещо скрито-покрито, това не личи.
— Работата зацикли — казвам, като сядам в креслото насреща му. — Изглежда най-добре ще е да се прибирам.
— Не очаквах от тебе такова малодушие — отвръща шефът. — Разбира се, че няма да се прибираш.
Поглежда, за да провери дали наистина съм капитулирал или разигравам някаква роля:
— Ти си в такъв момент от кариерата си, Боев, че можеш да се върнеш само като победител. Инак язък ти за изразходваната енергия и за изминатия житейски път.
И понеже мълча:
— Ще извиняваш за суровите думи, но идвам да водим с теб мъжки разговор.
Подир което пожелава да чуе отчета ми накратко и без замазване.
Встъпителната ми фраза е максимално песимистична, за да изглежда продължението възможно по-оптимистично и постиженията ми, макар и скромни, да прозвучат като приятна изненада. Докладвам, че съм успял донейде да разтопя ледовете в отношенията си с Табаков, но за взаимно доверие все още е рано да се говори. Някои наши хора са направили всичко възможно, за да го настроят максимално враждебно към страната ни.
— Не знаех тия подробности — лъже Манасиев, когато му разказвам за част от безчинствата срещу Тетето. — Не съм бил в течение, но каквото било — било. Сега задачата е отношенията да се възстановят възможно по-бързо. Няма да скрия, че ситуацията става все по-неблагоприятна за нас. По всичко личи, че ще имаме неприятности не само с конкурентни на Табаков бизнесмени, но и с готови на всичко мафиотски структури. Съгласи
Съгласявам се. След което пристъпвам към най-вкусната част на изложението: отчета за установените банкови сметки и офшорни фирми на Табаков.
— Свършил си добра работа, — заключава полковникът. — Вярно е, че все още сме далеч от конкретните реализации, но постигнатото вдъхва надежди. Важното е да се действа възможно по-бързо. И никакво обезкуражаване! Уверявам те, че направо съм доволен.
А когато му разказвам за намесата на украинците, възкликва:
— Ето, от това най-много се опасявам. Ако нашите мафиоти се намесят в същия дух, всичко може да хвръкне по дяволите.
Подир което се заема отново да ми повтаря вече казаното, за да не би случайно да не съм го разбрал:
— Нека Табаков усети, че никой от нас не смята да му обсебва капитала. Напротив — готови сме да го защитим от произволни посегателства. Друг е въпросът, ако той би бил склонен на някаква дори и скромна съв местна дейност, на някаква макар символична помощ за наш проект.
И усъмнил се отново, че може би не го разбирам докрай, запитва:
— Случвало ли ти се е на млади години да ловиш риба с ръце?
— Не помня. Май че да.
— Тогава знаеш, че бръкнеш ли в подмола и усетиш ли там голямата риба, не трябва да се опитваш да я сграбчиш от раз. Ще ти избяга. Трябва лекичко, лекичко да я погалиш, тя ще се укроти, и чак тогава ще забиеш пръсти в хрилете.
Поглежда по стар навик часовника си в знак, че слага край на разговора, но преди да стане, произнася бодряшки:
— Така че, приятелю, довиждане и на слука!
Позьор от класа. Кой знае бива ли го за друго. Смята, че с легендата на бизнесмен ми е осигурил престоя тук до края на вековете. И не се сеща, че ако не беше Табаков, полицията вероятно отдавна щеше да ми изкомандва „Друм!“.
Дали защото полковникът избягва всякакъв акцент на секретност при посещението си или защото Табаков разполага с достатъчно информатори, но още същата вечер ми става ясно, че вече е осведомен за срещата ми с Манасиев.
— Каква оценка дава шефът на работата ти? — пита, като ме гледа невинно.
— Похвали ме — осведомявам го. И малко по-късно:
— Надявам се, че няма да ми поставиш идиотския въпрос дали съм с тебе или с Манасиев.
— Бъди спокоен, това не е в характера ми. Знам отлично, че всеки на този свят е сам за себе си. Допускам обаче друго… Следиш ли мисълта ми? — пита, понеже в момента си играя с Чърч.
— Цял съм слух.
— Допускам, че може да настъпи момент, когато ти ще ме молиш да бъда с теб…
— … или обратното…
— Може да е и обратното. Твоята смърт е запланувана също тъй, както и моята. И двете са част от същата комбинация. Първо: Отмъкване на всичко, което могат да отмъкнат от мен, при което аз бивам ликвидиран. Второ: Замитане на следите, при което ти отиваш на кино.
— Защо трябва непременно да очакваш най-лошото — недоумявам. — отпусни се, погледни живота откъм хубавата му страна…