Ченге втора употреба
Шрифт:
— Точно затуй не е зле да помислиш за завещанието.
— Именно това правя — уверява ме Табаков. — Мисля. Макар и не за завещанието.
Научил по-късно от Марта, че почвам да се съвземам, отново ми се обажда, но не за да ме поздрави за избавлението, а за да ме предупреди:
— И като станеш от леглото, не бързай да ми идваш на гости.
— Толкова ли те е страх от бездната.
— Каква бездна, бе. Страх ме е да не заразиш Чърч. Така или иначе, и грипът, и зимата отминават по реда си, а природата пак се събужда за нов живот,
Свикнал съм да паркирам колата в някоя пресечка на Марияхилферщрасе. Не търся скришни места, първо защото това предизвиква съмнения и второ, защото тук няма скришни места. Най-често паркирам пред вече споменатото малко кафене, заради уюта на заведението и заради възможността да наблюдавам беемвето си през витрината.
Тази заран обаче, докато паркирам колата, забелязвам, че и сам аз съм наблюдаван и то тъкмо от кафенето и от любимото ми място до витрината. Човекът, полускрит зад разгърнатия си вестник, не дава вид, че се интересува специално от мене, но привидното му безучастие е доста неприсъщо на един професионалист. И все пак няма съмнение, че това е професионалист — моят бивш колега и почти приятел, Петко Земляка.
— Здрасти, Петко, какво те води насам — произнасям приветливо, като заставам до масата му.
Онзи отвръща също любезно на поздрава ми и обяснява, че обичал да се отбива в това заведение, понеже правели хубаво кафе.
— Във Виена навсякъде правят хубаво кафе — забелязвам и сядам насреща му, без да чакам покана.
— Ти май нещо ме подозираш — промърморва докачено Петко.
— Какво има да подозирам. И едно дете би разбрало, че ме броиш.
— Знам си, че не ме бива твърде в проследяването. Но кво да правя — служба.
Младата келнерка се приближава да вземе поръчката. Любезна усмивка към мене и нула внимание към Петко.
— Две кафета, моля.
— Аз вече пих едно — обажда се приятелят ми.
— Нищо. Ще пиеш още едно, та да не ти пресъхнат устата, додето разказваш.
— Какво точно те интересува?
— Всичко.
— От раждането си ли да започна?
— Може и малко от по-късно. От момента, когато стана човек на Манасиев.
— Ами станах по същия начин, по който и ти стана негов човек.
— Има известна разлика. И първата е, че аз не съм негов човек.
— Твойта е друга. Сам си. А аз имам брат и сестра, дето живеят на моя гръб. Колкото до жена ми, знаеш я.
— Не я знам.
— И по-добре. Но мене питаш ли ме как й понасям истериите. А дъщеря ми следва в Лондон. Да не ти разправям какво ми струва това.
— Не може ли без семейни подробности.
— Че те тия подробности ме заведоха при Манасиев. Отнесе се човешки с мене. Настани ме на работа…
— Нали си бизнесмен.
— Бизнесмен ли? Само фасада съм, нищо
— Каква „Випер“?
— Тукашната фирма, към която ме е делегирал временно.
— Ще вземем ли по един сандвич? — питам, за да му дам възможност да се успокои.
— Ти вземи, аз не ща.
— Защо, линия ли пазиш?
— И още питаш!… Заврял си ме в кучи гъз, а на всичко отгоре предлагаш и сандвич.
— Ще ти поръчам все пак, нали е казано, че апетитът идва с яденето.
Любезната мома донася две порции кренвирши с горчица и две виенски кифли, понеже нямали сандвичи.
— Или яж — казвам, — или продължавай. Предпочитал да продължи, за да приключела по-бързо инквизицията, която съм упражнявал над него.
— Ще ти кажа, Емиле, че ако навремето не ми беше спасил живота в Мюнхен, нямаше да ти уйдисам на каприза да приказвам неща, които не са за приказване.
— Щом не са за приказване, защо е трябвало да ги вършиш.
— Ами нали трябва и аз да живея…
— „Трябвало да живее.“ Ами живей нормално, живей прилично.
— Не мога да си го позволя, нямам такива средства.
От по-нататъшния му разказ става ясно, че първата ни среща в градинския бюфет не била случайна, че ме търсел по нареждане на Манасиев, че пак по негово нареждане ме бил назначил, че всичко изобщо било уйдурдисано.
— Кое „изобщо“, бе?
— Ами още от връщането ти в страната. Претърсването на колата ти, разпитите на Развигор, кво да ти разправям. Знаеш, че първата мярка за да си осигуриш верен помощник е да разполагаш срещу него с някакъв компромат.
— Чакай, чакай. За да ми задържат беемвето на Калотина и да претърсват, значи някой ги е предупредил, че нося нещо.
— Вероятно.
— Как „вероятно“? По кой начин Манасиев ще има връзка с чужди наркопласьори.
— Това не знам. За това не ме питай.
— Добре. Само че и аз ще ти кажа нещо. Сещаш ли се защо навремето те отървах в Мюнхен.
— Ти ще ми обясниш.
— За да мога сега да ти видя сметката във Виена.
— Това майтап ли е?
— Не го разбирай буквално, в смисъл, че ще ти тегля куршума. Има и по-кротки начини. Даже напълно законни. Не забравяй, че Манасиев не е тук, за да те пази. А сега продължавай.
— Ами аз всичко ти казах.
— Това, което го каза, аз го знам и без тебе. Кажи нещо по-ново. Например, за какво си дошъл във Виена. На почивка ли?
— Нали споменах, че ме праща във „Випер“?
— За какво? За да ги учиш как се правят решетки ли?
— Караш ме да поставям на карта живота си бе, човек! Вярно, че съм ти задължен, обаче има служебни тайни, които…
— Какви служебни тайни, бе? Фактът, че си станал слуга на един мафиот, това ли е служебната ти тайна?
Въздържам се да повишавам тон, за да не смущавам спокойното заведение, но Петко разбира, че ме е изкарал от търпение и най-после запява.