Ченге втора употреба
Шрифт:
— Ти ще чакаш тук — нареждам на Слона пред входа.
— Да не фъснеш.
Поемам по грубата циментова стълба към първия етаж, следвайки указанието на закачената върху стената стрелка. Трудно е да се заблудиш, понеже втори етаж изобщо няма.
Хер фукс ме приема едва подир продължително звънене и след като вероятно ме е изследвал през монтираната на вратата шпионка. Това е невисок на ръст, но обемист на шкембе господин, чиято внушителна физика говори за положителното му отношение към едрите виенски шницели и към халбите мюнхенска бира. Вероятно вече е минал шейсетте, но
— Чудесно — промърморва той, като хвърля небрежно плика с договорите върху масивното бюро. — Ще ги прегледам, но вие знаете, че това са просто формалности. След като има добри отношения и добра воля, всичко останало са формалности.
С това мисията ми е приключена. Сбогуваме се, при което нотариусът не пропуска да ми напомни, че срещата ще е в 17 нула нула часа.
И тъй — 17.00. Тясното и без туй коридорче пред кабинета на нотариуса е съвсем отесняло от притока на познати и непознати лица. Непознат е всъщност единствено Петер, когото Донев представя като ръководител в австрийския клон на застрахователната фирма. Възпитан и любезен човек.
— Разбрах, че сте понатупали моя племенник — забелязва, след като му подсказвам кой съм. — Допускам, че си го е заслужил, тъй че няма вреда.
— Държа само вие и Петер да влезете — напомня Табаков, когато нотариусът отваря вратата към кабинета.
— Добре де, разбрахме се — промърморва застраховчикът.
Което не пречи да вкара в суматохата и Слона. Останалите технически лица, както и близнаците биват експедирани да чакат в антрето долу.
Бившият учител по музика и настоящ наследник, вече се намира в кабинета, седнал на някакъв жалък виенски стол до бюрото.
— Ще ме извините за оскъдната обстановка — забелязва домакинът, — но още сме в процес на нанасяне, така че сядайте, кой където намери.
Което и правим. Хауптман младши доста напомня по външност на хер Ото. Той също е над шейсетте и също изглежда жизнерадостен и добродушен, вероятно с известен уклон не толкова към бирата, колкото към рейнските, а защо не и мозелските вина, слабост подсказвана както от червендалестото му лице, така и от масивния нос, греещ оптимистично с цвета на добре узрял домат.
Добродушието обаче си има граници. Затова нищо чудно, че преди още да сме минали към същността на въпроса, музиковедът подхвърля:
— Струва ми се, че тук стана пренаселено, особено ако се има предвид конфиденциалния характер на срещата ни.
Петер взема думата, за да обясни естеството на наплива.
— А вие самият кой сте, ако смея да попитам? — продължава да се интересува наследникът. И след като изслушва обясненията, обобщава:
— Юридически консултант, секретар, бодигард, без да говорим за вас самия и многобройните ви функции… И целият този юридически и административен елит — срещу моята скромна персона!
И като се обръща към нотариуса:
— Кажете, справедливо ли е? Ами аз също искам и адвокат, и секретар и бодигард… Защо не ме предупредихте да си ги доведа.
Настъпва неловко мълчание.
— Мисля, че възражението ви не е лишено от логика — решава да наруши паузата Табаков. — Обаче…
— Не приемам никакво „обаче“! — заинатява се Хауптман. — Или излишните хора ще напуснат помещението, или ще прекратим срещата.
— Поставени
Всички мълчат. Единствен Донев, който до този момент напрегнато е давал ухо на симултанния превод на Петер, взема думата. Изказването му е съвсем кратко:
— Не!
— В какъв смисъл „не“? — запитва хер Фукс.
— Превеждай точно! — нарежда вождът на Петер и за да не го затрудни прекалено с превода, произнася отново с категоричен глас своето „не“. Подир което, усетил вероятно невъзприемчивостта на аудиторията, пояснява:
— И аз, като юридическо лице, и бодигардът, без да говорим за преводача, сме тук, не за да обслужваме едната страна, а всички. Единствен секретарят на господин Табаков е вероятно излишен. Нямам нищо против да напусне срещата. Колкото до отменянето на самата среща, ще повторя отново своето категорично „НЕ“. Уважаемият господин Хауптман може би не си дава сметка, че ние изразходвахме доста сили и време, за да организираме тази скромна церемония и нямаме никакво намерение да я отлагаме за неопределено време.
— Обяснете на господин юриста — обръща се Хауптман към Петер, — че отказвам да се подчиня на диктат. Сега пък аз казвам „Не“ и то е окончателно!
— Но, чакайте, господа, чакайте! — провиква се скандализиран уважаемият Фукс и без повече протакане вади пистолета си, за да последва примера на останалите.
Най-чевръст се е оказал Хауптман младши, чийто картечен пистолет най-първо огласява кабинета с изстрели. По реда на старшинството пръв бива улучен Донев, който дори не успява да извади собственото си оръжие. Злата съдба сполетява и Слона, който, дали засегнат от изстрелите или завладян от уплахата, е рухнал между столовете, без да пропусне все пак да прати два — три куршума към враговете, макар и без видим успех. Участта на Петер е също трагична, но минава почти незабелязано, защото тропотът по стълбището подсказва, че плебсът от партера също напира за участие в престрелката. Намесата им е самоотвержена, обаче обречена на провал. Още с отварянето на вратата двамата помощник — застрахователи влизат в ролята на мишени, върху които се изсипват куршумите на картечния пистолет. Не пострадват само близнаците, защото са били обезвредени долу на входа.
— Хайде, по-бързо, полицаите ще довтасат всеки момент! — извиква ми Табаков, който заедно с нотариуса и наследника вече е на вратата. Сподирвам ги и в този момент усещам някакво парване в дясната плешка. Недоубитият Слон се е надигнал от пода и е успял да ми изпрати последния си прощален изстрел.
Едно парване по гърба, истинска дреболия, едно шеговито напомняне, че играта на чифт-тек със Смъртта продължава. Правя крачка напред, после опитвам и втора, после… после се строполявам в мрака.
Озовал съм се в някакви смътни пространства. Отпърво си мисля, че просто се смрачава, но после усещам, как този мрак се движи и ме увлича неудържимо в незнайна посока като морска вълна. Не бих казал, че плувам по гребена на вълната. По-скоро плувам под нея, с всички шансове тя да се срине и да ме погребе. И все пак плувам. Изплъзвам й се в последния миг, но тя отново надвисва над мене и аз отново й се изплъзвам в онази последна секунда, която разделя избавлението от гибелта.
И така — до безкрай.