Ченге втора употреба
Шрифт:
Не разбирам нищо от източните бойни изкуства. Затуй се задоволявам по съвсем примитивен начин да строша най-близкия стол в главата на близнака. А понеже той явно е изпаднал в шок, затьтрям го през терасата и го блъсвам в езерото по дирите на одевешната му храчка. Надявам се, че алпийските води са достатъчно хладни, за да му върнат разсъдъка, в случай, че е оцелял.
— Разхлади ли се достатъчно, та да се сетиш и за мене? — пита Тетето, когато отново се връщам в хола.
И додето го освобождавам от въжето и белезниците, промърморва:
— Вече втори ден как
— Трябва веднага да повикаме лекар.
— Няма как. Телефонната връзка е прекъсната. И не искам никакви срещи с полицията и с пресата.
Изправя се с леко полюшване, сякаш за да провери, дали все още е в състояние да се държи на нозете си. Побледнял е и диша тежко, но изглежда спокоен.
— Да изчезваме — настоява. — Подир малко цялата хижа ще лумне, а минути по-късно тук няма да можеш да се разминеш от полицаи и зяпачи.
Движим се надолу по тясна пътека, малко встрани от асфалтираната алея. Електрическото фенерче на Табаков ни помага да не се сринем в храсталака под нас.
— Ще ти подпиша чек, за да изтеглиш малко пари. Колкото да ни стигнат на първо време.
— В случай, че си закъсал — казвам, — аз също мога да ти услужа. Онази пачка, дето ми я набута в шлифера, още я пазя.
— Продължавай да я пазиш — окуражава ме ТТ. — С нея навярно ще те погребат.
— Не мога повече, трябва да си почина — изхърква по някое време. — Тази отрова, дето ми я впръскваха, изглежда почва да действа по-силно при движение.
Сяда да си поеме дъх на някакъв камък край пътеката. Заревото зад нас подсказва, че домашният пансион „Еделвайс“ Наистина е в пламъци. Тетето обаче не гледа натам, а слухти към алеята под нас в очакване на неизбежната публика.
Използвам паузата, за да му напомня за един въпрос. Вечният спорен въпрос между двама ни:
— Преди време бе обещал, че ще завещаеш имуществото си в полза на държавата ни.
— Ще го завещая — потвърждава Табаков с глух глас. — Ако оцелея…
— Ще оцелееш, разбира си. За всеки случай приготвил съм един текст.
— Какъв текст?
— На завещанието.
Подавам листа. Доста неугледен лист, сгъван на две и на четири и дълго носен в паспорта ми, още от онзи ден, когато Весо Контрола беше ми го връчил с предупреждението, че може да служи само за образец.
— Дръж добре фенерчето, де — напътва ме Тетето. — Осветявай листа, а не краката ми.
Сетне, едва погледнал завещанието, промърморва:
— Това за нищо не става. Написано на машина… Без нотариална заверка… Това, братко, за нищо не става…
Готви се да каже още нещо, но млъква, уморен от дългата фраза.
— Добре де, подпиши го все пак, макар да не става.
— Дай нещо за писане.
Химикалката също я нося от много отдавна. Готова точно за случая. Подавам му я и подлагам под листа паспорта си.
— Казвам ти, че за нищо не става… Но щом настояваш… Освети листа, де…
Млъква, навежда се към завещанието, обаче преди да вземе химикалката, произнася с прекъсващ се глас:
— За тебе специално съм приготвил
Бърка в джоба на жилетката си и ми подава някакво ключе:
— Дръж! Сега дай писалката.
Взема я с трепереща ръка и се навежда още повече, за да види къде да сложи подписа. Започва нещо да пише, но все повече се накланя, додето внезапно се срива и похлупва с туловището си нещастния образец. Опитвам се да вдигна припадналия, за да може да диша и даже почти успявам, когато усещам, че държа в ръцете си някакво много тежко и бездиханно тяло.
Траян Табаков вече е полетял в бездната.
— Как мина погребението? — питам Марта, която току-що се е прибрала.
— Мижаво. Имаше към десетина души, половината от които бяха навярно цивилни полицаи.
— Все пак, Бог да го прости — произнасям с умерена меланхолия.
— Бог може и да прощава, на него му е все тая, но аз — не! — отвръща сухо тя. До тоя ден всичко съм му прощавала — и равнодушието, и скъперничеството, но за последното безобразие едва ли бих му простила.
— Имаш предвид наследството.
— Естествено.
— Може да е оставил някакво завещание.
— Изключено. Човек, който мисли само за себе си, не оставя завещания.
— Забравяш Брунхилда.
— Тя вече всичко е обсебила и без завещание. Щяла да прави фондация, за да обезсмъртява името му.
— Не смяташ ли да понадникнеш в апартамента. Нали имаш ключове.
— Не смея. Онази ще ме обяви за крадла.
— Много вероятно е. Не бива да се избързва. Въпросът за наследството безпокои и мене, но за сега имам по-важни грижи, свързани с една дребна подробност от трагичната нощ край „Еделвайс“: Пиринченото ключе, връчено ми от Табаков, като някаква уж много ценна вещ. Каква ти ценна вещ! — бих могъл да кажа, — та аз го имам същото, както и неопределен брой други хора. Установих го още щом се прибрах у дом, като го сравних с моето, дето беше в чантата ми. Отличаваха се единствено по различните номера, гравирани върху тях. Моето ключе бе от шкафчето за ръчен багаж на гарата. Не беше нужен много акъл, за да се сетя, че неговото вероятно е от същото място. Още на заранта прескочих до гарата. Не бе трудно да намеря шкафчето със съответния номер. Беше само на някакви си три метра от моето. Уверих се с периферното си зрение, че наоколо няма зяпачи, завъртях ключа в ключалката, отворих вратичката и усетих гадната тръпка на разочарованието.
Шкафчето беше празно.
Истината е, че ми се стори празно, вероятно защото бях очаквал да открия вътре куфар или чанта. Нямаше такива неща. Но когато протегнах навътре ръка, напипах плосък пакет. Обвит бе в черна хартия и тикнат в самото дъно, за да не се забелязва от пръв поглед. Проверих съдържанието му, едва когато се прибрах у Марта. После отново го загърнах, поставих го в найлонов плик на реномирания супермаркет „С & А“ и го отнесох обратно на гарата. Разликата подир цялото това разкарване бе, че сега вече находката остана да лежи не в шкафчето на покойния Траян, а в онова на все още живия Емил.