Ченге втора употреба
Шрифт:
— Нямаше никакъв Хауптман.
— Искам да кажа, при срещата с нотариуса.
— Нямаше никакъв нотариус.
Подир което дамата, освободена вече от ледените си висулки, разказва, че цялата комбинация е била организирана от гениалния ум на шефа и възложена за изпълнение на вярната до гроб Криста.
— И двете лица, изиграли ролите на наследника и на нотариуса, са добри познати на хер Тодоров. Може би е неловко да ви издавам, обаче това са килъри от старата школа, вече оттеглили се от активна дейност, но приели в
— Екзекуцията е била предварително запланувана.
— Не бих я нарекла „екзекуция“. Беше възмездие. Изключено е да удряш в лицето достоен мъж като Траян и да не си платиш сметката.
Интимното „Траян“ съвсем неволно се е изплъзнало от устата й. Жената е явно сконфузена от този пропуск, който аз любезно се правя, че не съм забелязал.
— Вярно — спомням си. — Позволиха си тази волност.
— „Волност“ ли? Само че не си я позволиха спрямо вас.
— Причината е, че просто не ме броят за нищо. Както благоволяваше да казва покойният, аз може да съм някаква дребна карта в играта, обаче не съм играч.
И с цел да се оправдая съвсем, добавям:
— Не забравяйте, че и аз отнесох един куршум.
— Ами да сте си отваряли очите — отвръща Криста, която явно е в течение на всичко.
Обсъждането на въпроса би могло да приключи тук. Но подтикван от чисто професионално любопитство, добавям още едно питане:
— Интересно, как сте успявали да поддържате връзка със шефа си през цялото това време.
— Няма нищо интересно. Операцията бе обмислена още преди това, след като на хер Табаков му бе дошло до гуша от набезите на вашите бандити.
— Имаше и не наши.
— Всички са от еднакъв десен. В капана биха могли да влязат и други, но стана така, че тъй наречените „застрахователи“ първи се вредиха. Малките подробности при самото осъществяване ги уреждахме чрез банките. Табаков, както и аз лично, имаме достатъчно тесни връзки със служителите в банките, за да получаваме и предаваме съобщенията си, които се свеждаха до някаква дума или знак.
— Забележителна операция — признавам.
— Това беше лебедовата му песен.
И решила вероятно, че излишно се е разприказвала, запитва:
— Други въпроси има ли?
— Не. Всъщност има един проблем с нашата обща позната Марта, но надявам се, че вие сама, в личен контакт с нея…
— Личен контакт с Марта не предвиждам, поне в близките години…
— Става въпрос само за материалната страна…
— Материалната страна е такава, каквато я е определил хер Табаков. Впрочем, може да й съобщите, че големият му апартамент е записан на нейно име, тъй че би било твърде нахално от нейна страна, ако почне да се оплаква.
— Благодаря за информацията.
— Нямате никакви причини да ми благодарите за каквото и да било. Всичко произтича от решението на покойния ми шеф. Апартаментът бе записан на името на Марта, за да се избегнат високите данъци,
Криста вади от бюрото си връзка ключове и ми ги подава.
— Благодаря. И понеже стана въпрос за завещание, бих искал да ви попитам…
— Шефът не е оставял завещание.
— Той обаче беше изразил пред мене нещо като последна воля…
— Пред вас? В качеството ви на какъв, ако смея да попитам?
— Вероятно знаете, че бях стар негов приятел.
— „Стар приятел“, това не е служебна длъжност. Доколкото разбирам вие сте тук в качеството си на шпионин.
— Не бих употребил точно такава дума. Пратен бях по-скоро за да обсъдя с Табаков съдбата на имуществото му след неговата смърт.
— Знам всичко за мисията ви и за продължителните ви опити да зомбирате шефа. Но щом сте негов стар приятел, би трябвало предварително да разбирате, че мисията ви е обречена. Той никак не беше податлив на внушения. И ако говорим за „последна воля“, волята му, доколкото схващах, беше да се създаде някаква фондация на името му с идеална цел…
— Разбирам — кимам. — Няма повече да ви отнемам времето.
И ставам.
— Не искам криво да ме разберете — произнася Брунхилда на раздяла. — Не ви приравнявам към другите измамници, които се въртяха около него заради парите му. Знам, че и вашата мисия е с идеална цел. Обаче вие сам знаете, че съществуват различни цели.
И като млъква за миг, сякаш търси някакви по-малко обидни думи, добавя:
— Вие воювате за един вече мъртъв свят, хер Боев.
— Как ще я караш от тук нататък? — питам Пешо. — Няма ли да се връщаш обратно в родината?
— Не съм навит да се връщам, другарю началник. Нали вече ви казах.
Говорим си в опела, докато чакам Марта да слезе от етажа. Тя е настояла да я докараме тук веднага след като е научила от мене голямата новина и сега държи да разгледа подробно апартамента, вече като стопанка на имота. Радостното оживление достига връхната си точка, когато разтваряме секретната стаичка, а подир туй и самата каса. Запомнил съм точно кодът на отварянето, макар в момента да съм се правил на разсеян. Сега оставям дискретно Марта сама да проверява съкровището си и слизам да я чакам долу с Пешо.
— Като го няма вече шефът, какво ще правиш? — питам шофьора.
— Имам си нов шеф. И пояснява:
— Криста. Малко е серт като главнокомандващ, но инак не е лоша по характер. Нали знаеш, другарю началник, всяка жена си има цака.
— Е, щом си стигнал до тази истина, няма какво да те мисля.
В това време пристигна и Марта. Противно на очакванията ми — с празни ръце.
— Реших, че по-добре е всичко да си остане тук. По-сигурно е, отколкото при мен.
— Съобразителна си — признавам. — Не ме бива за пазач. Особено след като и хлапетата вече ме взеха за мезе.