Ченге втора употреба
Шрифт:
Не знам колко време е минало, нито какво е станало с мен, когато дочувам някакъв слаб глас, долитащ от много далеч:
— Другарю началник…
Знам, че не е за мен и не му обръщам внимание, понеже никога не съм бил ничий началник. Гласът обаче прозвучава наново, вече съвсем призивно:
— Другарю началник…
Разбирам, че това е Пешо шофьора и понечвам да го скастря:
„Не съм ти началник и престани да ме другаросваш“.
Но от устата ми не излиза никакъв звук. А призивът пак се повтаря, този
— Трябва да глътнете това. Тика ми в устата някакви пилюли.
— Пийнете и глътка вода.
Изпълнявам нареждането, само за да ми се махне от главата, като усещам че мракът отново приижда.
Още време е минало, но нямам представа колко. Отново чувам глас, този път женски…
— Ти акъл имаш ли, бе… Човекът умира… Защо не повика лекар.
И пак гласа на Пешо:
— Как ще повикам лекар? А полицаите?
— Браво. Ще го оставим да мре, само за да не дойдат полицаите.
Тя казва още нещо, но не разбирам какво, понеже гласът е вече съвсем тих, а аз отново потъвам в някакви мрачини.
— Вие сте единствената ни надежда, доктор Мозер — говори Марта.
Но това е вече много по-късно и пространството около мене отново е светло.
— Разбирам ви, госпожо, но вие знаете, че аз съм невролог, а не хирург. На този човек му е нужен хирург и то — възможно по-скоро.
„Необходимо ли е да бъбрите точно тук, над главата ми?“ бих казал, ако можех. „И загасете тази светлина“, бих добавил, защото усещам как заедно със светлината нахлува в гърдите ми и болката.
Още време е минало и болката е станала още по-силна, понеже сега съм обърнат по корем. И отново някакъв мъж бъбри над мен:
— При полеви условия, казвате… Но това не значи, че мога да оперирам върху кухненска маса с нож че за рязане на домати…
Може би казва още нещо за доматите, но някой ме бодва по рамото и отново съм в небитието.
— Ти вече се беше запътил към оня свят — говори ми Марта два дни по-късно. — Добре че доктор Мозер, нали е приятел на Табаков, намери хирург и го убеди да направи операцията в гаража. Хирургическа операция в гараж! И това не беше ми идвало до главата. И като си помисля, че всичко го дължа на любимия си съпруг, бившия.
Наистина съм в гараж. Това е някакво малко помещение, където Пешо държи опела, с който се движи насам-натам да изпълнява поръчките на шефа си. Вероятно тука и спи, искам да кажа, когато ме няма, защото в момента съм заел единственото походно легло, вече опериран, превързан и готов за нов живот, в случай че още дни са ми писани по капризите на Провидението.
— Как ме намери? — питам шофьора.
— Ами седях долу в опела, а шефът изскочи от вратата и тъкмо да се качи в мерцедеса, ми викна: „Виж,
— А Табаков къде е?
— Знам ли го. Предполагам, че си е вкъщи. Въпросът в момента не ме интересува особено.
Възниква отново седмица по-късно. Вече съм настанен в жилището на Марта, възстановил съм се в границите на възможното и с прилива на жизнени сили усещам и възраждане на любопитството към житейските събития.
— Провери ли, дали Табаков се е прибрал? — питам шофьора, който се е отбил да ме види.
— Не съм проверявал.
И доловил недоумението ми, обяснява:
— Не смея да се въртя около онази квартира, докато всичко не е утихнало. Не искам да ме забъркват в нищо, за да не ми духнат австрийците под опашката. Да знаете само какво пишат вестниците за онази престрелка.
— Какво пишат?
— Какво ли не: Разчистване на сметки между гангстери. Приливът на емигранти от Изтока превръщал Виена в Чикаго на Средна Европа и други такива.
— За Табаков пишат ли?
— Не го споменават. Но ако продължава така, може и него да го забъркат.
— Какво има да продължава? Нали онези ги изтрепаха.
— Изтрепват едни, пристигат други. Марта е също песимистично настроена.
— Не се надявай да намериш Табаков в жилището му. Проверила съм вече: Птичката отлетя.
— Птичка ли? Вероятно имаш предвид нашия пъдпъдък.
— И див петел да го наречеш, все тая: Дивият петел отлетя.
Вече съм се съвзел достатъчно, за да рискувам едно излизане. Помолвам шофьора да ме откара на въпросния адрес. След известно колебание и при условие да спре на съседната улица, Пешо изпълва молбата ми.
За да избегна срещата с портиера, минавам откъм гаража. Ролетката е вдигната, помещението е празно. Няма нито коли, нито близнаци. Поемам нагоре по тясната стълба и още не стигнал до етажа, чувам подозрителни звуци. Малко по-късно някой ме блъсва грубо в краката. Готвя се да възразя с могъщ ритник, когато разбирам, че това е Чърчил. Мръсен, отслабнал, почти неузнаваем, и все пак — Чърчил.
— Какво правиш тук, кученцето ми? Защо си самичко? Къде е твоят лош татко, дето изоставя детето си?
На всичките ми въпроси Чърч отвръща с едно и също жално скимтене, в което се смесват радост и мъка.
— Само това не очаквах от този жесток егоист — коментира по-късно Марта, докато къпе булдога във ваната. — Щом изоставя даже единственото си любимо същество, какво искаш от подобен звяр.
— Не допускам, че го е изоставил. Би могъл да изостави по-скоро родната си майка, отколкото Чърч.
— Предполагаш, че са го убили?
— Не изключвам нищо.
Тази трагична възможност хвърля жената в дълбока размисъл. Не бих казал „скръбна размисъл“, по-скоро загриженост.