Денят на апокалипсиса
Шрифт:
— Абдула, чуй ме много внимателно. Ако не ми разкажеш всичко, ще те убия, след което ще издиря цялото ти семейство и ще ги очистя един по един. Питам те за последно… — Рап се наведе, допря твърдата стоманена цев на беретата до слепоочието на саудитеца и натисна главата му към пода. — Бомбата атомна ли е?
Лицето на Абдула се изкриви от страх.
— Да.
— Колко е голяма?
— Не знам. Честна дума.
— Глупости!
— Кълна се, не знам! Казаха ми само, че ще разруши целия град.
— Кой град?
— Вашингтон.
Рап
— Кога планирате да я задействате?
— Тази седмица по някое време… така мисля.
— Какво значи „по някое време“!? — изкрещя Мич.
— Не знам. Казаха ми само, че ще е тази седмица.
— Къде се намира бомбата в момента?
— Не знам.
Рап премести пистолета от слепоочието на Абдула към слабините му.
— Сега ще ти пръсна топките! Къде, по дяволите, е бомбата?
— Не стреляй! — примоли се мъжът. — Трябваше да пристигне вчера.
— Къде?
— Наистина не знам! — Абдула беше обезумял от ужас. — Знам само, че ще пристигне със самолет.
— Какъв самолет?
Абдула затвори очи.
— Товарен самолет.
— На коя авиокомпания и откъде идва?
— Не знам.
Пистолетът остана допрян до чатала на пленника. Дотук не можеше да се прецени каква част от казаното е истина и каква не, но така или иначе трябваше да се обади на Кенеди незабавно. Тогава му хрумна идея. Стана, сграбчи саудитеца за косата и го повлече по пода.
Обърна се към Урда:
— Натовари останалите двама. Връщаме се в базата. Докато мъкнеше терориста през изхода, в момент на вдъхновение той реши да блъсне вратата в раненото му коляно.
Абдула изпищя от болка. Рап изчака няколко секунди и повтори процедурата. Абдула обели очи и задиша учестено.
Рап се наведе и изръмжа в ухото му:
— Познай къде отиваме?
Абдула или не го чу, или болката беше прекалено силна, за да му отговори. Рап рязко го дръпна за косата и повтори въпроса.
— Не знам — отвърна през сълзи саудитецът.
— В епицентъра на взрива, скапаняко. Ще те завържа за паметника на Вашингтон, за да гледаш спектакъла от първия ред.
Мич замъкна Абдула към чакащите коли. Не помнеше досега да е бил толкова бесен. Най-големият му страх се превърна в реалност. Тези ненормалници щяха да потопят света в пълен хаос.
— Хей, Абдула, защо пък по пътя да не взема майка ти и баща ти заедно с всичките ти братя, сестри и племенници. Целият клан Абдула. Точно това ще направя. Ще се обадя на моя приятел шейха и ще го накарам да ми ги прати — саркастично говореше Рап.
— Шейхът — изсъска Абдула — не ти е никакъв приятел.
— О, напротив — развеселено отвърна Рап. — Той ми е голям длъжник. — Стигна до пикапите и пусна пленника.
Главата на Абдула се удари тежко в земята.
— Това доказва, че си лъжец — изкрещя. — Аз познавам шейха. Той е истински вярващ и никога не би говорил с човек като теб.
Рап се изсмя.
— Шейхът вярва в Аллах,
— Лъжец!
— Помниш ли дебелия Омар… неговият полубрат? Сигурно го помниш. Омар ви пращаше пари, за да водите вашия налудничав джихад. — Мич клекна и посочи с пръст себе си. — Аз го убих в Монако миналата година и шейхът лично ми благодари, че съм го отървал от неприятности.
Пленникът гледаше като обезумял.
Рап отвори задната врата.
— Да, ще взема да се обадя. Така всички твои роднини лично ще ти благодарят, че си ги избил до един.
> 23
Айрини Кенеди се намираше в задната част на Центъра за глобални операции на седмия етаж в сградата на старата щабквартира в Ленгли. Тя бавно затвори слушалката на обезопасения срещу подслушване телефон. Близо минута не каза нищо, стоеше като замръзнала. Около нея беше наредена всякаква модерна комуникационна техника. Гласове, пиукания, бръмчене и тропане се сливаха в монотонна какофония, която тя едва изолираше от съзнанието си.
Националната сигурност на Америка беше сериозна работа. Така смяташе и тя. Опасността от ядрено нападение обаче вършеше с хората странни неща. Доктор Айрини Кенеди не беше обезсилена от страха. Напротив, просто се опитваше да схване думите, които Рап й беше казал току-що. Знаеше, че няма да има връщане назад, веднъж щом предприемат следващата стъпка. Това щеше да е последната й възможност спокойно да прецени обстановката, преди да се намесят тълпите секретари и заместник-секретари, директори и заместник-директори, генерали, адмирали и, разбира се, самият президент в комплект с политическите си съветници. Някои от тези хора можеха да пазят тайна, но повечето — не.
Кенеди вдигна поглед към трите големи телевизионни екрана, които заемаха предната стена на залата. Всичките бяха настроени на новинарски канали. В момента нямаше горещи новини и тя се надяваше това да не се променя през следващите двайсет и четири часа, докато се справят със ситуацията.
С известна неохота Кенеди вдигна слушалката и набра номер. Няколко секунди по-късно дежурният офицер в Командването за обединени операции на Сикрет Сървис вдигна телефона.
— Тук е директор Кенеди. Свържете ме веднага с агент Уорч.
След няколко секунди и прещраквания се чу уморен глас:
— Уорч на телефона.
Кенеди познаваше много добре специалния агент, който отговаряше за охраната на президента.
— Джак, Айрини е. Извинявай, че те притеснявам по това време, но имаме проблем.
Уорч набързо се ободри:
— Какво има?
— Възнамерявам да задействам операция Ноев ковчег, но тревогата не е учебна.
Кенеди си представи как специалният агент подскача в леглото си. Операция Ноев ковчег, кодовото име за евакуирането на ключовите членове на правителството от града, досега беше задействана само веднъж.