Денят на апокалипсиса
Шрифт:
Пеги взе пейджъра и погледна малкия дисплей. Когато видя номера, простена:
— По дяволите!
Излезе от стаята. Министерството на правосъдието беше задействало денонощния си команден център. Имаше само две причини да я повикат посред нощ. Отиде в кухнята, където веднага забеляза мигащата лампичка на телефонния секретар. Натисна бутона за прослушване и веднага включи мобилния си телефон. За да може да спи спокойно, включваше в спалнята си вентилатор и изключваше всички звънци и телефони. Пейджърът беше в случай, че някой наистина много иска да се свърже с нея.
Гласът
Тя грабна слушалката и набра номера на мобилния му телефон. Той вдигна още на първото позвъняване.
— Пег, по стационарен телефон ли ми се обаждаш?
— Ъ-ъ, не. По безжичен.
— Къде, по дяволите, беше досега?
Тя дръпна косата си назад в опит да измисли някакво оправдание. Накрая му каза истината:
— Спях.
— Чуй, не мога да говоря по открита линия. Отиди в Обединения център за борба с тероризма и ми се обади оттам.
Преди да попита какво се е случило, връзката прекъсна.
Стийли остана като гръмната. Стоеше безмълвна насред кухнята, вперила празен поглед в телефонната слушалка. Новият Обединен център за борба с тероризма се намираше само на няколко километра от апартамента й. Обектът беше близо до Тайсънс Корнър, в крайната западна част на околовръстното. Бяха го открили съвсем наскоро с две основни цели: първо — да сплоти ФБР и ЦРУ във войната срещу тероризма, и второ — да изведе от центъра на града онези федерални агенти, които отговаряха за борбата с тероризма.
В това имаше резон. Щабквартирата на ФБР беше ключова мишена от стратегическо значение за терористите и ако разрушаха сградата, щяха да избият до един всички агенти, които трябваше да разследват терористичния акт.
Цялата сериозност на положението бавно започна да прониква в съзнанието й. Точно за подобни случаи й беше наредено постоянно да държи в готовност чанта с багаж за спешно заминаване. Стийли се наруга, че не е внимавала повече по време на ученията.
Бяха й дали три телефона и два пейджъра. Инструктираха я да ги носи със себе си през цялото време. Самата тя си мислеше, че малко преувеличават. Единият телефон и пейджърът служеха за обикновени разговори. Номерата на втория телефон и двупосочния пейджър се избираха с предимство от автоматичните комуникационни клетки на мобилните оператори. Последният телефон, който още си седеше в кутията, беше сателитен Иридиум и трябваше да се използва, когато всички останали мобилни комуникации блокират или спрат да функционират.
Всичко, което искаше, бяха нейните пет часа сън. Постави слушалката върху телефона и си каза: „Дано само не е отново проклето учение.“
Но още щом тръгна по коридора, за да се облече, тя усети, че не е учение. Стоукс щеше да я предупреди, освен това никой не будеше главен прокурор посред нощ само заради някакво си учение. Стийли ускори крачка. Набързо си облече сив костюм, сложи в чантата някои тоалетни принадлежности и дрехи. Върна се в хола и се огледа в огледалото до вратата. Косата й беше разрошена, а под очите си имаше сенки от недоспиване. „Майната
Стийли отвори вратата на дрешника и започна да изважда една по една различни кутии, докато не откри сателитния телефон, който й бяха дали преди повече от година. Не беше сигурна дали батерията е заредена, но не можеше да не вземе апарата със себе си. Вече се канеше да излезе от апартамента, когато усети, че не си е взела дамската чанта. Върна се в кухнята. Метна набързо по-голямата чанта на рамото си, взе малката и излезе, но забрави да заключи вратата. Когато се сети и за това, вече беше в гаража. Ядоса се и взе да ругае. Понечи да се върне, но размисли. Сега не беше време да се тревожи за незаключени врати.
> 27
# Афганистан
Двете коли пристигнаха в базата без много шум. Специалните сили имаха свое отредено място на територията на базата. Един военен полицай с джип „Хамър“ ги ескортира до командната палатка на генерал Харли. Рап понечи да слезе от пикапа, но се спря. Беше му писнало да слуша виковете на Уахид Абдула и възнамеряваше да реши проблема, като го зашемети и прати в несвяст. Мич също беше прострелван и знаеше, че никак не е приятно, но този човек викаше, стенеше и плачеше вече близо половин час.
Рап отвори задната врата. Надяваше се Абдула да се изтърколи и да се удари достатъчно силно в земята, че да си счупи челюстта. Желанието му не се сбъдна обаче. Саудитецът закрещя още по-силно, щом видя мъчителя си. От щабната палатка наизлязоха войници и самият генерал Харли. Рап би предпочел да избегне подобна сцена, но сега имаше промяна в плановете. Урда и неговите афганистански телохранители сграбчиха останалите двама пленници и ги подпряха на пикапа.
Никой, дори генералът, не се осмели да попита Мич защо, след като са взели петима пленници, сега се връщат само с трима. Имаше неща, които Харли предпочиташе да не знае.
— Искаш ли този да го прегледа лекар? — попита Харли и посочи към Абдула, който продължаваше да крещи и да се задъхва, сякаш всеки момент ще припадне.
Рап го обзе желание да го фрасне с дръжката на пистолета и да му помогне. Само че да се държи по подобен начин пред всичките тези офицери не беше добра идея. Без особено желание той се съгласи Абдула да бъде прегледан и превързан. Така или иначе първо трябваше да погледне каква информация е събрана, преди да пристъпи отново към разпитите. Иначе нямаше как да разбере кога му казват истината и кога лъжат.
Веднага се показа военен медик, който обработи раните на пленника.
Урда попита Рап дали да отведат останалите двама. Рап му отговори, че е по-добре да останат. Хубаво беше да им покажат, че към тях се проявява все пак някакво състрадание.
Мич се приближи до медика и се наведе, за да не ги чуят другите.
— Бий му малко морфин. Колкото да не го боли половин час.
Медицинската помощ идва тъкмо навреме, каза си той. Малко морфин щеше да успокои временно болката и когато Абдула се отпуснеше, може би щеше да проговори.