Денят на апокалипсиса

Флин Винс

— Сирак ли си?

Младежът кимна.

В този географски район, а и извън него, това беше често срещано явление. Уахабитите взимаха сираците и децата от улицата в тези големи и бедни градове и им пълнеха главите с тяхната пламенна риторика.

Рап почувства симпатия към този човек. Пред него вече не седеше млад мъж, а дете, на което бяха промили мозъка. Той приближи кофата още повече.

Протегна ръка и леко му вдигна главата.

— Аз не съм ангелът на смъртта, Ахмед, и няма да те убия. — Забеляза интелигентния проблясък в погледа

на момчето.

Кафявите очи на Ахмед се насълзиха и той отвърна глава от Рап.

— Ти си лъжец. — Погледът му се задържа върху мъртвото тяло на калния под. Той затвори очи и поклати глава.

— Казах ти, няма да умреш от мен, не и от ръцете ми. — Рап кимна към вратата. — Онези двама афганистанци, които те хвърлиха при свинете… целите им семейства са били избити от талибаните. Те искаха да сторят ужасни неща с теб, дори преди да разберат, че си пакистанец. Тръпки ме побиват като се сетя какво искаха.

После посочи към окървавения труп на пода.

— Така е най-лесно да се отървеш. Той ще се мъчи в Ада цяла вечност, бъди сигурен. Но поне не беше измъчван, не го унижиха да си изяде собствените гениталии.

Младежът захлипа.

— Ако не ми проговориш, нямам друг избор, освен да те предам на тях. Тогава вече няма да можеш да промениш нищо и ще си отидеш безславно.

— Не съм направил нищо лошо.

— Сигурен ли си? Или само претендираш, че знаеш каква е волята на Аллаха? Можеш ли да бъдеш абсолютно сигурен, че хората, които са ти дали религиозно обучение, знаят истинското значение на думата „пророк“? — Рап отново повдигна брадата му. — Ахмед, виждаш ми се умно момче… по-умен си от останалите. Не си ли чел какво пише в Корана? Не си ли се питал как имамите извличат толкова омраза от книга, изпълнена с толкова много мир и красота?

Момчето не се отдръпна този път. Рап пусна брадичката му и сложи ръка на рамото му.

— Мога да ти помогна, ако ми позволиш, Ахмед. Ще те отведа от това място и ще се погрижа никой да не те нарани. Ще се запознаеш с истински просветени мюсюлмани. Мюсюлмани, които ще ти кажат, че досегашните ти учители са фалшиви пророци, болни хора, заслепени от фанатизъм и омраза към ближния. На няколко километра оттук чака самолет. Един горещ душ, нови дрехи и молитвено килимче, за да започнеш живота си наново. Това е единият път. Другият ще продължи няколко дни, може би седмици и дори месеци, изпълнени с болка и унижение, които дори не можеш да си представиш.

Рап свали ръката си.

— Изборът е твой, но трябва да ми покажеш, че си съгласен да сътрудничиш. В противен случай ще те предам на афганистанците. — Той наблюдаваше внимателно лицето на момчето. Дишането му стана отново равномерно. Не биваше да му дава твърде много време за размисъл. Сигурен беше, че гласовете на неговите религиозни учители сега отекват в главата му и повтарят, че единствено тяхното схващане за исляма е вярно.

Рап се изправи и тръгна към вратата.

— Приемам мълчанието ти за нежелание да сътрудничиш.

Едва направи три

крачки, когато измъчените думи на пленника го накараха да се закове на място. Обърна се, но го направи бавно, за да не се издаде.

— Какво каза?

— Те планират да убият вашия президент.

— Как?

Ахмед поклати глава.

— Не знам.

— Ахмед, трябва да ми кажеш всичко.

— Не знам как.

— С бомба.

— Споменаха бомба.

Пулсът на Рап се ускори.

— Ядрена бомба?

— Не съм ги чувал да говорят за атомна бомба.

— Ахмед, не ме лъжи повече.

— Пристигнах едва онзи ден. Не съм участвал в тази част от операцията.

Рап се върна при кофата и седна.

— Какво друго казаха за бомбата? Повтори ми всичко.

— Чух ги да казват, че е много голяма. — Ахмед отново забоде нос, сякаш се беше засрамил. — Казаха, че бомбата ще убие хиляди. Всичките ви политици и генерали.

Рап отвори уста от изненада. Имаше само една бомба, която можеше да убие хиляди.

— Ахмед, знаеш ли колко мюсюлмани живеят във Вашингтон?

— Не.

— Хиляди. Тези бомби не подбират само политици и генерали. Мислиш ли, че Аллах с лека ръка ще прости на някой, който убие толкова много хора от неговата вяра?

— Не знам.

— Напротив, знаеш — отряза го Рап. Цялата абсурдност на ситуацията завари Мич неподготвен. Тези копелета наистина се канеха да го направят.

— За кога е насрочено нападението?

— Не знам.

— Хайде… трябва поне да имаш предположение.

— Знам само, че ще е скоро.

— Колко скоро?

— Не знам.

Рап изгледа пленника застрашително.

— Кълна се, не знам! Аз само изпълнявам заповеди. Миналия петък Уахид Абдула ни нареди да напуснем Карачи и да дойдем в планината.

— Защо?

— Заради претърсванията и арестите, които ще последват, след като бъде взривена бомбата.

Рап закри лицето си с длани. Тези идиоти нямаха никаква представа, че ще отворят кутията на Пандора.

След миг той възвърна спокойствието си. Дотук нямаше причини да не вярва на Ахмед, но трябваше да говори и с другите, за да провери историята му. Нещо по-важно, трябваше да разбере дали останалите знаят повече. Можеше да се обзаложи, че поне двама от тях със сигурност са наясно.

Рап хвана Ахмед и го изправи на крака.

— Хайде, тръгвай. Недей да говориш с другите. Дори не ги поглеждай!

Двамата излязоха навън, яркото сутрешно слънце ги заслепи. Рап побутна Ахмед към Урда.

— Запуши му устата и го сложи да седне там, до джиповете.

Урда говореше по мобилния си телефон. Направи на Рап знак да почака. Отдалечи се на няколко крачки и продължи да говори.

— Добре. Благодаря, че ми каза. Обади ми се веднага, щом научиш нещо ново.

Урда затвори телефона и застана до Рап. Другите трима пленници бяха коленичили на земята, вързани и със запушени уста, на около петнайсет метра от тях. Урда хвана Ахмед под ръка и се обърна към Рап: