Денят на апокалипсиса
Шрифт:
— Ами Вашингтон? — не мирясваше Джоунс. — Нали всеки мост и шосе, влизащи в града, са натъпкани с устройства, които могат да засекат подобни неща.
— Така е, но не са ефективни на сто процента.
— Господин президент — обади се министърът на вътрешната сигурност, — след около два часа този град ще се събуди и ще дойде час пик. Ако наистина Вашингтон е мишена, трябва да обмислим затварянето на всички пътища. Както посочи генерал Флъд, жертвите ще са най-много, ако хората влязат в града.
Президентът погледна към Кенеди за съвет.
—
Вътрешният министър се намръщи.
— Най-малкото трябва да започнем да проверяваме всички камиони и микробуси на влизане в града. Трябва да помислим и дали да не затворим метрото.
— Бих ви посъветвала да изчакаме още един час — каза Кенеди.
Министърът на финансите Кийн, който се намираше в Маунт Уедър заедно с министъра на вътрешната сигурност и вицепрезидента, също поде темата:
— Господин президент, ако тръгне мълвата, трябва да сме готови да затворим финансовите пазари… дори преди да отворят.
В един миг съвещанието се превърна в какофония от гласове и разговори между отделните групи. Президентът Хейс леко отдръпна стола си от масата и се замисли докъде може да ги докара подобно безумие.
Директорът на ЦРУ Кенеди се наведе до него и каза:
— Сър, ако въведете ред в съвещанието, бих могла да предложа начин на действие.
Хейс обичаше да чува уверения и успокояващ глас на Кенеди.
— Тишина, всички! — Както повечето добри оратори и президентът знаеше как да използва гласа си, за да влияе на хората. Не се наложи да повтаря отново.
— Има думата, доктор Кенеди — отсече той.
Кенеди сложи длани на масата и заговори с още по-уверен тон:
— С всяка следваща минута ние получаваме по-ясна представа за ситуацията. Колкото и да е странно и нелогично, най-добрият начин на действие в момента е да не правим нищо. Сега е четири и петнайсет сутринта. Остава малко време, докато столичани излязат на път за работа. Предлагам в следващия час да дадем на хората ни за борба с тероризма да се заемат с това, за което са обучени, и да не им се месим. В пет и половина ще се съберем отново и ще решим какво да предприемем по-нататък.
Преди другите да реагират, президентът ги изпревари:
— Добре, ще се съберем в пет и трийсет. Междувременно разгледайте плановете за действие при подобни ситуации и си съобразете програмата със следващата ни среща. Искам ясни и сбити доклади за всичко: разузнаването, военните, финансовите пазари, пресата… И, Айрини и Беатрис — Хейс се обърна към Кенеди и държавния секретар, — искам двете да изработите координирана стратегия за стъпките ни спрямо Пакистан и всички останали съюзници, върху които трябва да упражним натиск.
Президентът огледа останалата част от залата, после се обърна към големия екран.
— Изключително важно е да не разгласяваме ситуацията. Последното,
> 31
# Афганистан
Когато влезе в палатката, Рап забеляза на слабата светлина Урда, седнал на малка маса с един от пленниците. Това беше Ахмед Халили, младежът от Карачи. На масата пред тях имаше две чаши. Ръцете на Халили все още бяха вързани, но чашата се намираше достатъчно близо, за да пие от нея. Рап прие това за добър знак. Когато Мич приближи масата, пакистанецът извърна глава от него.
— Не се тревожи, Ахмед — каза Урда, който усети как младежът се изнерви от присъствието на Рап. — Нищо няма да ти сторим, ако продължиш да ни сътрудничиш. — Шефът на ЦРУ в Кандахар се изправи. — Ще те оставя за малко. Пий си чая. Скоро се връщам.
Когато двамата излязоха навън, Урда започна:
— Той говори доста.
— Хубаво, но казва ли полезни неща?
— Мисля, че да. Той им е човекът за компютрите. Така е разбрал кой си ти.
— Как така?
— Накарали са го да събере всичко, което е излизало в пресата за теб. Искали да знаят за твоя живот, както и… адреса ти.
Рап сбърчи вежди.
— И разбрал ли е къде живея?
— Май че не.
Рап надникна отново в палатката= Нищо не го учудваше, но все пак беше тревожно. Щеше да я провери тая работа. В момента обаче имаше по-важни задачи.
— Каза ли откъде са взели бомбата или как са я транспортирали в Щатите?
— Засега не.
— Тогава за какво говорихте?
— За бойните клетки, които имат в САЩ.
Рап остави Урда да изплюе камъчето.
— Обясни как поддържат контакти с хората си в Щатите — чрез електронна поща. Може да ни даде адресите на електронната поща. Каза и още нещо. Много важно.
— Какво?
— Най-вероятно някаква голяма клечка е отишла в Америка, за да ръководи атаката.
— Каза ли ти кой?
Урда кимна.
— Мустафа ал Ямани.
Рап стисна юмруци.
— Как и кога?
— Знаели са, че няма да стане с пътнически самолет. Затова са решили да го вкарат по вода.
— Как?
— Още не съм стигнал до там.
— Да влизаме тогава и да разберем.
Урда стисна ръката на Рап.
— Бъди по-любезен с него. Той те мисли за самия дявол. Не преувеличавам.
— Ще се държа добре с него само ако сътрудничи.
Урда седна на малката маса, а Рап взе един сгъваем стол и се настани между двамата.
— Ахмед — започна Мич спокойно, — ако ми казваш истината, няма от какво да се страхуваш. Как Мустафа ал Ямани е влязъл в Америка?
— С яхта. — Младият пакистанец прибра треперещите си ръце под масата.
— Знаеш ли кога?
— Вчера.
Абдула бе казал същото.
— Бомбата с него ли беше?
Халили поклати глава.
— Сигурен ли си?