Денят на апокалипсиса

Флин Винс

— Какво ще правиш? — Таксито забави скорост.

Полицаят вече беше отишъл отзад, при ремаркето. Пипна катинара на вратата и тръгна отново към кабината отпред. Пресегна се за нещо на рамото си. Ал Ямани веднага разбра какво е то. Таксито се движеше с по-малко от трийсет километра в час.

Саудитецът погледна отражението в огледалото за обратно виждане.

— Мохамед, имаш ли ми доверие?

— Разбира се.

— Тогава искам да сториш нещо заради мен, и то веднага.

> 65

Заместник-шерифът

Дейвид Шърууд от окръг Хановър вече мислеше как ще прекара уикенда. Тези дни беше купил нов воден джет, който развиваше сто и трийсет километра в час. Тъкмо възможност да го изпробва. Това беше първият му почивен ден за Деня на загиналите във войните, откакто преди четири години бе започнал работа в местната полиция. Възнамеряваше да го прекара на брега на езерото Гастон, на границата между Вирджиния и Северна Каролина. Един от съучениците му от гимназията си беше купил малка къщичка с пет легла и Шърууд планираше да му погостува.

Приятелят му беше поканил над двайсет души, но ги посъветва да си донесат палатки и спални чували. Шърууд би се пъхнал в спален чувал само ако някоя гореща мадама го помолеше да сподели нейния. Не, определено си беше заплюл едно от леглата. Което означаваше, че след като дежурството му свърши в два през нощта, той бързо ще се изнесе от града. Иначе щеше да спи в палатка. Пикапът му беше зареден догоре с бензин, а новият лъскав джет — здраво закрепен отзад, готов за подвизи. Оставаше да вземе каса бира по пътя и всичко щеше да мине страхотно.

Камионът и ремаркето привлякоха вниманието му, няколко километра след като излезе на шосето. Шърууд си имаше теория: повечето хора, които карат с ремаркета, са тъпаци. Разбира се, с изключение на него. Всички си мислеха, че като теглят ремаркета, значи за тях здравият разум и правилата за движение не важат.

Този тъпак беше спрял така, че ремаркето стърчеше и пречеше на движението. И, естествено, изобщо не си направи труда да си включи аварийните светлини. Преди да постъпи в полицията, Шърууд и представа си нямаше колко глупави хора има на този свят.

Спря патрулната си кола, включи светлинните сигнали и се обади по радиостанцията, че извършва рутинна проверка на водач на МПС. През уикенда на пътя щяха да загинат доста хора, но поне този идиот можеше да усмири, преди да е предизвикал катастрофа.

Шърууд си отбеляза наум, че номерата на камиона са от Джорджия, и поклати глава. Слезе от колата и отиде до вече отворената врата на шофьора. През цялото време държеше лявата си ръка на дръжката на пистолета. Спря на около метър и нещо от кабината. Хиляди пъти досега беше повтарял тази процедура.

— Някакъв проблем ли има? — попита той.

— Не, никакъв проблем — отвърна непознатият. Обичайната изнервеност на спрян за полицейска проверка шофьор.

Все пак Шърууд долови лекия му акцент. Не можеше да определи откъде е, но определено не беше южняшки.

— Документите за проверка, моля. — Мъжът веднага му ги даде, което по принцип беше добър знак. Шърууд огледа издадената в Джорджия шофьорска книжка, след което погледна към водача. Фотографията отговаряше на лицето.

—

Откъде си, Дейвид?

— От Атланта — отвърна Хасан.

— Виждам от книжката… Питам те откъде си родом?

— О, извинявайте. От Гърция. — Хасан мислено благодари на ал Ямани, задето ги бе карал многократно да повтарят фалшивите си биографии.

Шърууд кимна и погледна към другите двама мъже в камиона. Нещо в човека на задната седалка му направи силно впечатление. Беше дребен, като тийнейджър, и се държеше доста нервно.

— Нарушение ли извърших? — Хасан се стремеше да отклони вниманието на полицая от изнервения учен.

„Чужденци“ — каза си Шърууд.

— Така не се спира.

— Съжалявам.

— Трябва да внимаваш, когато теглиш ремарке. Не можеш да пречиш на движението. — Шърууд възнамеряваше да го пусне само с устно предупреждение, но първо щеше да го накара да се поизпоти. — Изчакай в кабината, докато проверя книжката ти. Ще се върна след няколко минути. — Той отново хвърли поглед към пътника на задната седалка. В този имаше нещо странно, но не можеше да определи какво точно.

Шърууд тръгна към патрулната кола. Спря се за малко и запомни номера на камиона, след което опипа тежкия катинар на ремаркето. Катинарът и номерата от Джорджия му се сториха подозрителни. Тогава го осени една мисъл — за тъмната кожа на непознатите и техния акцент. Гърция не се намираше в Близкия Изток, но беше близо. Освен това Шърууд нямаше никаква представа с какъв акцент говорят гърците. Беше уморен, дежурството му започна в пет сутринта. Но все пак си спомни акцията, която федералните провеждаха за издирването на някакви чужденци в района на Атланта. Не можеше да си спомни конкретно чертите на заподозрените, но се сети, че единият от тях е доста млад за терорист.

Шърууд се отдалечи встрани от ремаркето и погледна отново към камиона. Шофьорът напрегнато го наблюдаваше в огледалото за обратно виждане. Двайсет и пет годишният заместник-шериф отново допря дясната си ръка до дръжката на пистолета, а с лявата натисна бутона за предаване на радиостанцията.

Наклони глава по-близо до микрофона на рамото си и произнесе:

— Диспечер… тук е…

Полицаят не довърши изречението. Една от движещите се по шосето коли зави към него и го удари в левия крак. Той полетя, падна на земята и силно си удари главата. Очите му трепнаха, после се затвориха.

> 66

# Вашингтон, окръг Колумбия

Мич лесно взе решението да тръгне към летището. Раймър все още нямаше отговор от руснаците, а арестуваните в акцията заподозрени тепърва трябваше да дават информация. Разследването, върху което Рап нямаше никакво влияние, беше навлязло в задънена улица. Освен това хората на Мич предполагаха, че ал Ямани вече си е заминал. Членовете на висшия ешелон на терористичната организация не бяха склонни да се превръщат в смъртници-камикадзета. Те оставяха новобранците да гинат вместо тях. Неколцина от най-добрите аналитици на ЦРУ прогнозираха, че ал Ямани вече е напуснал страната и е на път за пещерата си.