Денят на апокалипсиса
Шрифт:
— Каква е тази вода вляво от нас? — попита той.
— Това е река Йорк — отвърна Мохамед.
— Накъде води?
— Влива се в залива Чесапийк, а оттам — в Атлантическия океан.
— А пътищата, по които минахме… те не водят ли към реката?
— Да.
— Тогава тръгни по този.
Мохамед се поколеба и погледна през рамо.
Ал Ямани повтори заповедта си с повишен тон. Този път приятелят му се подчини. Отбиха от асфалтирания път и се озоваха върху камениста пътека, която водеше в гората. Няколко десетки метра по-навътре пътеката се разделяше на две. Вляво имаше табели на две семейства,
Беше двуетажна постройка със сиви стени и бели прозорци. До нея имаше залепен закрит гараж за три коли с някаква надстройка отгоре. Отвъд къщата и гаража се простираше поляна с тучна зелена трева, която под лек наклон стигаше до реката и малък пристан. Ал Ямани се усмихна, когато видя лодката.
— Какво да правя сега? — попита го Мохамед.
Саудитецът не можеше да разбере дали има някой в къщата. По-добре щеше да е, ако нямаше никой, но така или иначе те щяха да се сдобият със своето.
— Спри пред къщата.
Мохамед закара таксито по дъгообразната пътека и паркира пред външната врата. Ал Ямани го помоли да слезе заедно с него. Хасан и Халед се присъединиха към тях. Водача на групата нареди на Зубаир да чака в камиона.
— Иди отзад — каза той на Халед. — Виж дали няма някой при реката. — После се обърна към Хасан: — Иди с него и провери задната врата. Ако е отворена, изчакай няколко секунди и влез.
Двамата кимнаха и тръгнаха натам. Ал Ямани натисна дръжката на вратата. Беше отключена, но той не я отвори. Вместо това натисна звънеца и изчака някой да се покаже. Десетина секунди по-късно на прага се появи жена на около шейсет и пет, облечена в шорти и тениска. Ал Ямани нарочно остана по-далеч от нея, за да не я подплаши. Мохамед стоеше до таксито.
Жената отвори вратата, но не и външната решетка.
— Да?
— Здравейте, вие сигурно сте госпожа Хансън. Търся доктор Хансън.
Жената го погледна объркана.
— Аз съм госпожа Хансън, но мъжът ми не е доктор.
— Сигурно съм объркал къщата. Познавате ли други Хансън, които живеят до реката?
Госпожа Хансън се замисли за няколко секунди и отговори:
— Не… лично аз не познавам такива, но реката е доста голяма, така че…
Ал Ямани се престори на разочарован и отстъпи назад, сякаш щеше да си ходи.
— А съпругът ви познава ли доктор със същото име, който живее край реката?
— Може би, но в момента го няма вкъщи.
Ал Ямани сложи ръце на бедрата си.
— Много лошо. — Видя как Хасан се прокрадва тихо зад жената и добави: — Извинявайте, че ви обезпокоих.
Секунда по-късно Хасан застана в готовност да удари. Ал Ямани го погледна и му кимна.
> 68
# Вашингтон, окръг Колумбия
На железопътната линия беше станала катастрофа. Потокът коли пъплеше бавно и в двете посоки, хората искаха да позяпат влака. Беше почти четири часа, когато Рап се върна в Обединения център за борба с тероризма. Още не беше сигурен дали е постъпил правилно, като не се е качил на самолета. Страшно много искаше да спипа ал Ямани, но с тази задача щяха
Рап го откри застанал в остъкления офис, разположен над контролната зала на Центъра, в задната й част. Наблюдаваше ситуацията в Ричмънд и се опитваше да отсее фактите от ненужната информация. Мълчаливо направи знак на Рап да го последва, двамата влязоха в малка конферентна зала в задната част на офиса и затвориха вратата. Рап се пльосна в сивия фотьойл и постави ръце върху ламинираната дървена маса.
— По вида ти съдя, че още не са открили проклетия камион.
— Не, не са.
Рап погледна часовника си.
— Вече минаха… почти три часа от инцидента. Това не е добре.
— Не ми казваш нищо ново.
— Заместник-шерифът излезе ли от операционната?
— Спасиха живота му, но още не е излязъл от упойка.
Рап нервно забарабани с пръсти по лъскавата повърхност.
— Сигурни ли са, че нашите хора са още в района на Ричмънд?
— Убедени са.
— Не ми се вярва много.
— Знам. И на мен също, но чакай да ти покажа нещо. — Макмахън излезе за малко от стаята и се върна с карта на щата Вирджиния. Разпъна я на масата и продължи: — Това тук е Ричмънд, а това — окръг Колумбия. Инцидентът е станал ето тук, на североизток от града. Щатските патрули казват, че когато са обявили тревога, са блокирали всички основни пътища. Проверили са пътните камери на магистрали 95 и 295, но не са открили нищо. Което означава, че нашите хора не са минали по междущатския път — без съмнение най-бързият начин да стигнат до Вашингтон.
Агентът от ФБР посочи с пръст четирите географски посоки около Ричмънд и добави:
— Всичко е било блокирано. През този уикенд настъпва един от най-натоварените трафици в годината. Хората отиват на плаж, на планина, във Вашингтон за церемонията по откриването на мемориала. Пътищата са затрупани.
— Знам, нали и аз минах по тях.
— Е, има и нещо друго, което научихме в последствие. Този пикап е теглил ремарке. Шефът на Щатския патрул ми каза, че няма начин неговите момчета да го пропуснат.
— Ремарке?
— Знам… Знам какво си мислиш. Какво има в ремаркето. Пол и аз вече говорихме по тази тема.
— Руснаците обадиха ли му се?
— На полигона са, сега започват разследването.
Рап стана и тежко въздъхна. Загледа се в картата.
— Ами ако задниците имат друга бомба?
— Засега не разполагаме с такава информация. И сам знаеш. Нали в Пакистан не открихте нищо, което да подсказва подобна теория.
Да, така беше, но Рап предположи, че тези едва ли се разкарват наоколо със закрито ремарке ей така, без нищо.
— Откъде Щатските патрули са толкова сигурни, че онези вече не са във Вашингтон?
— Техен самолет патрулира по шосе 95 и магистрала 1, откакто се е получил сигналът. Петнайсет минути след него над Ричмънд се е вдигнал и хеликоптер. Само в отсечката между Вашингтон и Ричмънд патрулират над сто ченгета, шерифи и щатски полицаи. Смятат, че онези са се шмугнали някъде и се крият. Аз лично съм склонен да се съглася с тях.
— Или са сменили колите.
— Или заместник-шерифът, когото са блъснали, не е бил на себе си, когато е давал описанието.