Добри поличби
Шрифт:
Навън, в огромната зала с турбини, половината машини продължаваха все така да си реват.
А на стотина километра оттам Адам Йънг се въртеше насън в леглото си.
Петък
Рейвън Сейбъл, строен, брадат и облечен в черно от глава до пети, седеше в черната си лимузина с изящна линия и говореше по черния си телефон с изящна линия с базата на Западното крайбрежие.
— Как върви? — попита той.
— Добре изглежда — отвърна шефът на маркетинга. — Утре закусвам с купувачите от всички водещи вериги супермаркети. Никакъв проблем. Следващия месец по това време ще продаваме
— Добре се справяш, Ник.
— Няма проблеми. Няма проблеми. Така е, защото знаем, че ти си ни зад гърба, Рейв. Страхотно ръководиш, пич. При мене винаги сработва.
— Благодаря ти — Сейбъл прекъсна връзката.
Беше особено горд с ХАПНИ(tm).
Корпорацията „Ново хранене“ бе започнала почти от нищото преди единайсет години. Малък екип от учени, които изследваха храната, огромен екип от служители по маркетинга и връзките с обществеността и стилна емблема.
Две години инвестиции и проучвания в „Ново хранене“ бяха произвели на бял свят ЖВАК(tm). ЖВАК(tm) съдържаше изпредени, преплетени и изтъкани протеинови молекули, покрити и кодирани, внимателно разработени така, че и най-ненаситните ензими в хранопровода да ги отминават; несъдържащи калории подсладители; минерални масла вместо растителни; целулоза, оцветители и ароматизатори. Крайният резултат беше храна, почти неразличима от всяка друга, като не броим две неща. Първо, цената, която беше малко по-височка, и второ, хранителното съдържание, по груба преценка еквивалентно на това на уокмен „Сони“. Нямаше значение колко изяжда човек — той губеше килограми 28 .
28
И коса. И тен. А стига да изядеш достатъчно и да го ядеш достатъчно дълго — и признаци на живот.
Дебелите го купуваха. Слабите, които не искаха да надебелеят, го купуваха. ЖВАК(tm) беше идеалната диетична храна — внимателно изпредена, изтъкана, структурирана и ошлайфана така, че да имитира каквото си искаш — от картофи, та до сърнешко, макар че пилешкото вървеше най-добре.
Сейбъл си седеше спокойно и гледаше как парите се леят. Гледаше как ЖВАК(tm) постепенно запълва екологичната ниша, опразнена от едновремешната немаркова храна.
След ЖВАК(tm) той пусна СНАКС(tm) — нездравословен „боклук“, направен от истински боклук.
ХАПНИ(tm) беше последният мисловен проблясък на Сейбъл.
ХАПНИ(tm) беше ЖВАК(tm) с добавка на захар и мазнини. На теория, ако ядеш достатъчно ХАПНИ(tm), ти а) ставаш много дебел и б) умираш от недохранване.
Парадоксът доставяше истинска наслада на Сейбъл.
В момента изпитваха ХАПНИ(tm) по цяла Америка. ХАПНИ-пица, ХАПНИ-риба, ХАПНИ-китайска храна, ХАПНИ-макробиотичен ориз. ХАПНИ-хамбургер дори.
Лимузината на Сейбъл беше паркирана пред „Бъргър лорд“ в Де Мойн, Айова — верига за бързо хранене, изцяло собственост на неговата организация. Тъкмо тук те изпитваха ХАПНИ-хамбургерите от шест месеца насам. Искаше да види какви са резултатите.
Той се наведе напред и почука по стъклото, отделящо го от шофьора. Шофьорът натисна едно лостче и то се плъзна встрани.
— Сър?
— Ще отида да хвърля едно око на операцията, Марлон. За десет минути. После се връщаме в Лос Анжелис.
— Сър.
Сейбъл влезе със спокойна крачка в „Бъргър лорд“. Беше точно
29
Но не и като всяка втора закусвалня „Бъргър лорд“ по света. Например немският „Бъргър лорд“ продаваше светла вместо безалкохолна бира, докато английският „Бъргър лорд“ бе успял да открие всички американски добродетели на бързото хранене (скоростта, с която ти носят храната например) и внимателно да ги отстрани: храната пристигаше след половин час, със стайна температура и само по ивицата топла маруля можеше да различиш плънката от хлебчето. Служителите на „Бъргър лорд“, дошли да проучват пазара във Франция, бяха застреляни двайсет и пет минути след като стъпиха на френска земя
Сейбъл се приближи до тезгяха.
— Здравейте-казвам-се-Мари — произнесе момичето зад щанда. — Какво-ще-обичате?
— Двоен голям бластертъндър с картофки допълнително, без горчица — поръча той.
— Нещо-за-пиене?
— Специален гъст разбит шокобананов шейк. Тя започна да натиска малките квадратчета с пиктограми на касата. (Грамотността вече не беше задължително изискване в тези ресторанти. Усмивката беше.) После се обърна към трътлестия мъж зад тезгяха.
— ДеБеТе, КД, горчица не — заръча му тя. — Шокшейк.
— Мммххмммм — изтананика готвачът. После подреди храната в малки хартиени контейнери, като се спря само за да бутне прошарената зализана лимба, паднала върху очите му.
— Готово — рече той.
Тя пое поръчката, без да го погледне, и той бодро се запъти към скарата, като тихичко си пееше: „Ооообичай ме нежно, оообичай ме дълго, не ме оставяй нивга да си тръгна…“
Тананикането на мъжа, забеляза Сейбъл, влизаше в сблъсък с музиката в заведението — дрънчащ като тенекия лууп на рекламния джингъл на „Бъргър лорд“. Отбеляза си наум да го уволни.
Здравейте-казвам-се-Мари му подаде неговото ХАПНИ(tm) и го всичкодоброса.
Намери малка пластмасова масичка, седна на пластмасовия стол и разгледа храната.
Изкуствено хлебче. Изкуствено кюфте. Пържени картофки, картоф нивга невидели. Сосове, които бяха всичко друго, но не и храна. Дори (Сейбъл беше особено доволен от това) изкуствен резен туршия с копър. Изобщо не си направи труда да разгледа млечния шейк. Той нямаше никакво хранително съдържание, но пък и онези, продавани от съперниците му, също нямаха.
Навсякъде около него хората ядяха не-храната си ако и да не беше точно с очевидна наслада, то поне с не по-голямо от обичайното отвращение, характерно за всички вериги за хамбургери по цялата планета.
Той се изправи, отнесе подноса си до контейнера с надпис „МОЛЯ, ИЗХВЪРЛЯЙТЕ ОТПАДЪЦИТЕ ВНИМАТЕЛНО“ и изхвърли всичко. Ако му бяхте казали, че в Африка деца гладуват, щеше да се почувства поласкан, че сте го забелязали.
Някой го подръпна за ръкава.
— Партизанско име Сейбъл? — попита го дребен очилат човечец с шапка на „Америкън експрес“ и пакет, увит в кафява хартия в ръцете.