Добри поличби
Шрифт:
— Не гърмят непрекъснато — опъна се Уенслидейл. — Баща ми казва, че са ужасно надеждни и значи не трябвало да живеем в парник. Както и да е, в моя комикс 31 има голяма картинка с иликтроцентрала и там нищо не пише за гръмване.
— Да — рече Брайън. — Но ти нали после ми го даде тоя комикс и аз знам що за картинка беше тази.
Уенслидейл се поколеба и после произнесе с глас, натежал от подложено на тежки изпитания търпение:
31
Така
— Брайън, това, че там пише, че атомната енергетика преживявала бум…
Последва обичайната кратка схватка.
— Вижте какво — скастри ги Адам. — Искате ли да ви разкажа за Ерата на Водопоя или не?
Битката — в братството на Ония битките никога не бяха особено сериозни — утихна.
— Така — Адам се почеса по главата. — Заради вас забравих докъде съм стигнал! — оплака се той.
— До летящите чинии.
— Точно така. Точно така. Е, ако видиш летящо НЛО, тия от властите идват и те нахокват. В Америка през цялото време стават такива работи.
Ония кимнаха мъдро. В това поне нямаха никакви съмнения. Америка за тях беше мястото, където отиваха добрите хора, след като умрат. Бяха готови да повярват, че в Америка може да се случи какво ли не.
— Сигурно стават задръствания — предположи Адам. — Заради всичките тия мъже с черните коли, дето ходят да хокат хората, щото са видели НЛО. Казват ти, че ако продължаваш да ги виждаш, ще ти се случи Гаден инцидент.
— Сигурно ще те прегази голяма черна кола — предположи Брайън, както си чоплеше зарасналата рана на мръсното коляно. Лицето му светна. — Абе знаете ли — продължи той, — брат’чед ми каза, че в Америка имало магазини, в които се продавали трийсет и девет вида сладолед?
Това накара дори и Адам да млъкне. За кратко.
— Трийсет и девет вида сладолед няма — заключи Пепър. — В целия свят няма трийсет и девет вида сладолед.
— Може да има, ако ги смесваш — предположи Уенслидейл, като мигаше на парцали. — Нали се сещаш. Ягодов и шоколадов. Шоколадов и ванилов — и той се помъчи да се сети още английски видове. — Ягодов с шоколадов и ванилов — добави той неубедително.
— Освен това съществува и Атлантида — продължи Адам на висок глас.
С това успя да привлече интереса им. Атлантида страшно им хареса. Градовете, които потъват в морето, си бяха тъкмо като за Ония. Те изслушаха внимателно несвързания му разказ за пирамиди, странни жречески ордени и древни тайни.
— Изведнъж ли е станало или бавно? — поинтересува се Брайън.
— Ами хем изведнъж, хем бавно — обясни Адам, — щото много от тях избягали с лодки в другите страни и ги научили на смятане и на английски, и на история, и на такива работи.
— Не виждам какво му е толкова великото — тросна се Пепър.
— Сигурно е било голям купон, като е потъвала — отбеляза мечтателно Брайън, като си спомняше единствения случай на наводнение в Долен
— Ако аз бях атлантидец, щях да остана — заяви Уенслидейл. Това беше посрещнато с презрителен смях, но той не отстъпи. — Просто трябва да си сложиш водолазен шлем, това е. И да заковеш всички прозорци и да напълниш къщите с въздух. Страхотна работа.
Адам го посрещна със смразяващия поглед, запазен за всеки, излязъл с идея, за която много му се иска да се е сетил пръв.
— Можело е и да стане — заключи той малко колебливо. — След като са отпратили всички учители с лодките, примерно. Може би тогава останалите са щели да останат и след като е потънала.
— Нямаше да се налага да се миеш — размишляваше Брайън, чиито родители го натискаха да се мие доста по-често, отколкото според него беше полезно за здравето. Не че от този натиск имаше смисъл. В Брайън имаше нещо дълбоко земно. — Защото всичко щеше да си е чисто. А и можеш да си отглеждаш водорасли и тям подобни в градината и да стреляш по акули. И да си гледаш октоподи и разни такива. А такива работи като училище няма да има, щото даскалите са се разкарали.
— Те може все още да си живеят там, долу — предположи Пепър.
Замислиха се за атлантидците, облечени в диплещи се мистични одежди и с нахлупени на главите аквариуми, които си гледат кефа дълбоко под океанските вълни.
— Хм — обобщи чувствата им Пепър.
— А сега какво ще правим? — попита Брайън. — Вънка като че се поразведри малко.
Най-накрая си поиграха на Чарлс Форт, който открива разни неща. Играта се състоеше в това, че някой от Ония обикаляше насам-натам, помъкнал древните останки от един чадър, докато другите го подлагаха на дъжд от жаби или по-скоро от жаба. Успяха да хванат във вира само една. Беше жаба на години, която ги знаеше от време оно и изтърпяваше техния интерес, смятайки, че това е цената, която си плаща, задето във вира няма водни кокошки и щуки. Известно време се примиряваше добродушно, а след това се шмугна в едно тайно и досега неоткрито скривалище в една стара тръба.
После се прибраха за обяд.
Адам беше много доволен от свършената работа. Винаги бе знаел, че светът е интересно място, а въображението му бе населило този свят с пирати, бандити, шпиони, астронавти и тям подобни. Но освен това го глождеше съмнението, че ако се задълбаеш сериозно, всички те ще се окажат просто хора, които се срещат в книгите, но иначе вече ги няма.
Докато това с Ерата на Водопоя беше наистина истинско. Възрастните пишеха много книги за него („Новият Водолей“ беше фрашкан с реклами за тях) и за Големия крак, Хората молци, Йети и морските чудовища; пумите в Съри наистина съществуваха. Ако на върха в Дариен Кортес си беше понамокрил леко краката при напън да налови жаби, щеше да се почувства също като Адам в момента.
Светът беше ярък и странен, а той се намираше точно в центъра му.
Излапа набързо обяда си и се прибра в своята стая. Оставаха му още доста непрочетени „Нови Водолеи“.
Какаото представляваше спечена кафява мътилка, изпълваща до половина чашата.
Има хора, прекарали стотици години в опити да проумеят предсказанията на Агнес Нътър. В по-голямата си част тези хора са били много интелигентни. Анатема Дивайс, която беше почти Агнес, доколкото й позволяваха генетичните промени, беше най-добрата от тази тайфа. Но никой от тях не беше ангел.