Досиетата „Орегон“
Шрифт:
— Какво става? — задъхано попита Танг.
Преди Зенг да успее да отговори, от по-близкия кораб се разнесоха изстрели. Десетината бивши служители на Спецназ вече се бяха скрили и стреляха по индонезийските пазачи.
Индонезийците бяха петдесетина, но по-добрата подготовка и по-хубавите оръжия на силите на Спецназ изравняваха шансовете. Стрелбата стана ожесточена. Руснаците избиваха противника наред.
Моментът на измяната беше подбран безупречно. Савич и Ян Паулус бяха на кораба, на който беше натоварено златото. Сикхът, вероятният режисьор на измяната, вече беше на влекача с неколцина пазачи и надзираваше пренасянето.
От комина на другия влекач, който трябваше да тегли сухия док, излезе черен пушек и тъмната вода под кърмата се разпени, когато витлата се завъртяха. Не можеха обаче да избягат, преди всичкият баласт от сухия док да бъде изхвърлен.
Неколцина пазачи хукнаха надолу по хълма. Скрит зад една скала, Еди изчака един да се приближи и с мълниеносно движение заби изопнатата си длан в носа му. Инерцията на мъжа и силата на удара счупиха носа на пазача и забиха частици кост в мозъка му. Индонезиецът умря още преди да падне на калната земя.
Еди се огледа, за да се увери, че никой не го е видял, и грабна калашника му. После каза на Танг:
— Време е за отплата.
„Орегон“ се озова в най-силната буря, разразила се в Охотско море от четвърт век. Два фронта с ниско налягане, ненаситни дупки в атмосферата, изсмукваха огромни въздушни течения от всички посоки на компаса. Вятърът виеше пронизително и помиташе гребените на вълните. Небето бе тежка сива завеса, вкопчила се в морето, от време на време раздирана от назъбени синкави светкавици. Температурата беше спаднала до пет градуса и заедно с дъжда валеше и градушка, сипеше се върху кораба почти хоризонтално.
„Орегон“ се носеше право към буреносните облаци, носът му разрязваше във вълните широка бразда, пяната хвърчеше чак до комина. Корабът замираше на гребените на вълните сякаш цяла вечност, изложен на най-силния вятър. Кърмата се извисяваше и моторите замлъкваха, защото в дюзите преставаше да нахлува вода. Откъм заслонената подветрена страна воят на вятъра утихваше и зловеща тишина обвиваше кораба. А когато „Орегон“ се спускаше, екипажът на мостика виждаше само развълнувания черен океан.
Носът на тежкия единадесет хиляди тона кораб се забиваше във вълните чак до първата редица люкове. По палубата се плискаше вода чак до кръста, блъскаше се в надстройката и се изливаше от шпигатите като от отворени пожарни кранове.
А после носът отново започваше трудното си издигане по следващата вълна и цикълът се повтаряше.
Две неща даваха възможност на „Орегон“ да се движи с максимална скорост в такава силна буря — чудесните му двигатели и непреклонната воля на капитана му.
Кабрило седеше завързан с предпазен колан в оперативния център. Носеше джинси, черна памучна блуза и плетена шапка. Не се беше бръснал, откакто корабът бе навлязъл в бурята. Сините му очи бяха зачервени от умора и напрежение, но не бяха загубили хищническата си проницателност.
На вахта бяха старшите членове на екипажа, на щурвала беше Ерик Стоун.
Кабрило се беше впуснал в лудешката надпревара с вятъра в Охотско море, за да изпревари бързо движещата се буря. Наградата щеше да бъде присъдена на онзи, който пръв стигне до брега, откъдето излъчваше предавателят на Еди Зенг. Бурята се придвижваше на север с осем възела и „Орегон“ и екипажът
Рискът обаче си струваше. Последната метеорологическа информация показваше, че вече излизат от бурята: атмосферното налягане се повишаваше и леденият дъжд като че ли отслабваше.
Кабрило провери местонахождението им на глобалната позиционираща система и направи изчисленията наум. До Еди оставаха шестдесет мили и след като се измъкнеха от бурята, вероятно щяха да могат да увеличат скоростта на четиридесет възела. Щяха да пристигнат след час и половина. Ако на брега наистина имаше хиляди китайски работници, просто нямаше да имат време да ги спасят. Нито възможност. Може би щяха да поберат неколкостотин на борда на „Орегон“, дори хиляда, ако изхвърлеха апаратите за подводно изследване и хеликоптера, но като се имаше предвид свирепата буря, предстоящото изригване на вулкана и влошаващото се състояние на китайците, броят на смъртните случаи щеше да е потресаващ.
Хуан беше работил с агенти в ЦРУ, предимно старши офицери, които предвиждаха подобни загуби с такова безразличие, сякаш четяха колони с цифри от статистически данни, но не беше станал безчувствен. Не можеше да си позволи да загуби толкова голяма част от човечността си дори ако това означаваше да заплати с кошмари и чувство за вина.
— Шефе, засякох нещо — каза Линда Рос, без да откъсва поглед от радара.
— Какво?
Тя го погледна. Красивото й лице изглеждаше още по-младежко на блясъка на бойните светлини.
— Бурята смущава обратната информация, но мисля, че е близнакът на „Маус“. Получавам две попадения на близко разстояние на четиридесет мили от нас.
Едното е много по-голямо от другото, така че предполагам, че е „Соури“ и влекач.
— Курс и скорост?
— Движи се на юг от мястото, откъдето идва сигналът на Еди. Плава с не повече от шест възела. Ще мине на десет мили от десния ни борд, ако не променим курса да го пресрещнем.
Хуан се обади на Хали Казим в комуникационната станция.
— Има ли промяна в сигнала на Еди?
— Последното придвижване беше преди осем часа. Не се е преместил.
Кабрило отново започна да изчислява. Като се имаше предвид скоростта на „Соури“ и изминатото от сухия док разстояние в океана, беше възможно Еди да е на борда, но инстинктът му подсказваше, че приятелят му все още е на брега.
— Зарежи „Соури“.
— Моля?
— Чу ме. Зарежи го. — Хуан знаеше, че заповедите му ще бъдат изпълнени безпрекословно, но чувстваше, че е длъжен да каже повече. След разговора си с Тори, преди да навлязат в бурята, не беше произнесъл изречение с повече от пет думи; страхът от онова, което ги очакваше в Камчатка, го караше да мисли далеч напред. Но сега, когато се приближаваха, екипажът трябваше да разбере логиката му. — Когато навлезе в бурята, влекачът ще трябва да тегли „Соури“ срещу вятър със скорост тридесет възела — обясни той. — А корпусът на сухия док ще играе ролята на огромно платно. Дори ако изхвърлят част от баласта, пак няма да напреднат много. Има голяма вероятност дори да бъдат отнесени обратно на север. Всичко това ще ни даде достатъчно време да стигнем до Еди, да направим каквото можем и после да отплаваме на юг и да се справим със „Соури“ в открито море.