Досиетата „Орегон“
Шрифт:
Няколко минути след като хеликоптерът „Робинсън R–44“ излетя от хидравлично задвижваната площадка, „Орегон“ направи тесен кръг в залива и Линда Рос заповяда на Ерик Стоун да даде пълен напред. Макс Ханли беше долу в любимото си машинно отделение. Четирите магнитохидродинамични двигателя работеха като самолетни турбини и водата зад кърмата буквално кипеше. Линда нареди на Марк Мърфи да обсипе морето с куршуми с картечницата „Гатлинг“, за да осигури прикритие на излитащия хеликоптер.
Джордж
— На една миля нагоре има жилищен комплекс — каза Тори по вътрешната радиоуредба. — Там живеят шефовете на „Карамита“. Наблюдавах ги два дни миналата седмица. Едната къща е много по-голяма от останалите и сега, след като видях Шиер Сингх отблизо, си спомних, че той живее там.
— Има ли пазачи? — попита Кабрило.
— Малко. Но след случилото се тази нощ районът сигурно ще бъка от пазачи.
Хуан се усмихна на израза й, но знаеше, че трябва да очаква най-лошото.
— Как се влиза в комплекса?
— Има път, който завива на север и после на юг зад него. На север са водната електрическа централа и леярната фабрика.
— Оживено ли е движението?
— Предимно камиони, превозват стоманени плоскости за претопяване. И почти никакво, след като се мръкне.
— Наближаваме. — Шлемът на Адамс беше свързан с камера за нощно виждане, монтирана на носа на хеликоптера. — Виждам жилищния комплекс. Има много светлини и хора. За наш късмет поне някои не са въоръжени.
— Задръж на безопасно разстояние и да видим какво ще стане.
— Виждам площадка за хеликоптери малко по-нататък от жилищния комплекс — докладва Адамс. — И един „Джет Рейнджър“. Перките му започват да се въртят.
— Можем ли да го последваме? — попита Тори.
— Превъзхожда ни с четиридесет-петдесет възела в скорост и най-малко със сто мили пробег — отговори Кабрило и се обърна да погледне Франклин Линкълн. — Какво ще кажеш?
— Аз съм „за“, шефе.
Линкълн откачи предпазния си колан и отвори вратата, без да обръща внимание на бурния ураган от въздушната струя, предизвикана от перките. „Барет“ беше грозно оръжие, дълго почти метър и половина, и в ръцете на експерт тежките куршуми поразяваха безпогрешно целта до километър и половина.
Адамс зави, за да предостави видимост на Линкълн. Пазачите в комплекса вече стреляха по тях, но разстоянието беше прекалено голямо. Линкълн вдигна тежката пушка до рамото си и щракна прибора за нощно виждане на оптическия прицел. Светът през оптиката беше свръхестествено зелен, но и някак интимен. Той видя отчаянието на лицата на пазачите, после се прицели в излитащия хеликоптер. Образът беше толкова ясен, че виждаше как въздухът трепти от горещината, излизаща от турбината.
Пукотът на оръжието прозвуча като оръдеен залп. Линкълн пое силния откат, без да откъсва очи от мерника. Куршумът попадна в целта много преди някой
Другата перка се удари в голям резервоар, монтиран на колове. Горивото в него се взриви в извисяваща се към небето експлозия, която претовари светлинните филтри на мерника. Линкълн погледна над пушката. Пламъците се разрастваха като гъба встрани и нагоре. Всички на разстояние тридесетина метра от резервоара бяха повалени от ударната вълна, а на пет — убити.
— Виждам движение — извика Адамс. — Задната врата на хеликоптера се отваря. Слиза мъж с тюрбан.
— Трябва да е Шиер Сингх — каза Тори. — Къде отива?
— Чакай малко. — Изминаха няколко изпълнени с напрежение секунди. — Качва се в кола. Прилича на мерцедес. Сяда отзад. Отпред е само шофьорът.
— Да го очистя ли, Хуан? — попита Линкълн и отново вдигна пушката.
— Не тук. Нека излезе на магистралата и се отдалечи от всичките тези пазачи.
— Сингх сигурно се е обадил на някого — съобщи Джордж. — Друга кола излиза от жилищния комплекс. Вътре има поне четирима въоръжени мъже.
— Е, знаехме, че няма да е лесно. — Кабрило си погледна часовника. Една трета от тридесетминутния период да настигнат „Орегон“ беше изминала.
След миг всички видяха фаровете на две коли — излязоха от задната порта на комплекса и зафучаха на юг. От двете страни на пътя имаше тъмна джунгла и светлините се отразяваха, сякаш автомобилите минаваха през тунел. Джордж подаде пълна тяга и бързо ги изпревари.
Шофьорите караха на четири-пет метра един от друг. Беше малко трудно за онова, което Хуан беше намислил, но нямаше друг избор. Той извади една граната от раницата си и отвори прозорчето на дясната врата на хеликоптера. При оптималния вариант гранатата трябваше да се взриви след пет секунди, но винаги трябваше да се отчита плюс-минус една. Проблемът не беше голям, когато хвърляш граната в стрелково гнездо или се опитваш да убиеш войници, вървящи пеша. Колите под тях обаче летяха със сто и четиридесет километра в час, което означаваше почти четиридесет метра в секунда.
Кабрило извади предпазителя и подаде гранатата през прозореца. Хвърлянето бе по-скоро въпрос на опит и инстинкт, отколкото на пресмятане. Той изчака няколко мига и хвърли гранатата.
Мракът я погълна мигновено, но след секунда мерцедесът рязко зави, шофьорът очевидно реагира на тежкото нещо, което отскочи от багажника. Гранатата изтрака върху колата, падна на шосето и се затъркаля по асфалта. Следващият автомобил мина над нея, шофьорът вероятно не я видя или не разбра какво е. Измина още една секунда — най-дългата в живота на Кабрило. Той вече беше сигурен, че колата на пазачите се е спасила от гранатата, и посегна за друга… и в същия миг гранатата избухна точно под резервоара.