Хайдамаци
Шрифт:
Ни крадеш ти, ни имане
криеш във земята,
а трепериш... Вик се носи
далеч в тишината —
него викат, него търсят.
Не чуе, дълбае.
Сред степите на децата
дом дълбок копае.
Изкопа го... Взе телцата...
сложи ги в земята.
Не поглежда, сякаш чува:
«Не сме ляхи, тате...»
Па из джеба си извади
кърпа от коприна,
целуна ги, прекръсти ги,
покри ги двамина
и направи крачка...
Но
кърпата... Той плаче:
«Деца мои, деца мои!
Вижте Украина —
вий за нея загинахте
и аз ще загина.
А кой мен ще ме зарие?
По чужди полета
кой за мене ще заплаче?
Съдбо моя клета!
Какво стори ти със мене?
Що деца ми даде?
Защо по-рано душата
ти не ми извади?
Щяха те да ме погребват,
а не аз децата.»
Па целуна ги, покри ги,
сложи ги в земята.
«Спете кротко, деца мои,
във земята черна.
От човешки гроб лиши ви
майка ви неверна.
Спете, мили, и във рая
Господа молете —
нека той да ме накаже
за вас, мои клети,
за греха велик, що сторих.
Мили мъченици!
Простете ми... Прощавам ви,
че сте католици.»
Па зари ги и с чимове
той покри земята —
да не знае никой де са
на Гонта децата.
«Почивайте, чакайте ме.
Свърши се и мойта.
Аз живота ви скъсих, но
скоро сам ще дойда.
Мене кой ще ме зарие,
кой ще потъгува?
Хайдамаците... Последен
път ще попирувам! ...»
Върви Гонта. Ту се спъне,
ту се олюлее.
Грей пожарът. Гонта гледа...
па взе да се смее...
Страшно, страшно се усмихва,
в пушека той влезна.
И се скри... И ето — вече
във дима изчезна.
Епилог
Отдавна туй време далечно отмина,
когато аз бродих — бездомен сирак,
без хляб и без дрехи — по таз Украина
де бродил е Гонта навред с Железняк.
Отдавна по техните пътища крачех
със боси крачета и тихичко плачех,
и търсех да найда там хора — от тях
добро да науча... И спомнил, разбрах:
тъгувам за младата мъка — за нея
готов съм — и няма ни миг да жалея —
аз късното щастие свое да дам.
Безкрайните степи и мъката млада
припомнях си, спомних си тате и дядо .
Баща ми почина, но дядо е там.
Понякога в празник, затворил «Минея»,
с съседа се чукне, та в мир да живеят,
баща
за дните отминали да ни разкаже,
за волния Гонта и за Железняк.
И светват очите столетни и даже
гласът става млад и се лей като дъжд:
как ляхите били, как Смела горяла...
Съседите тръпнат, съседите жалят.
И аз, малчугана, и аз неведнъж
за ктитора плаках, извърнал главата,
та те да не видят сълзите, тъгата.
О, жив да си, дядо, че ти съхрани
в главата столетна казашката слава,
та аз, твоят внук, в тез нерадостни дни
за нея на внуците пак да разправям.
Простете ми, добри хора,
че без да се справям
с разни книги — по простому
за туй ви разправям.
Така моят дядо — Господ
здраве да му дава! —
ми разправя. Не знаеше
старикът тогава,
че ще четат тия думи
книжовници... Нека
да си дрънкат! А аз трябва
отново далеко
да се върна, да довърша,
па да си почина
и насън макар — да видя
тая Украина,
дето бродеха казаците
със ножове свети,
пътищата, де шляпаха
моите крачета...
Погуляха хайдамаците,
ех, почти година
с ляхски кърви поливаха
нашта Украина
и млъкнаха, ножовете
остри нащърбили.
Де е Гонта? Ни кръст, ни гроб.
Ветрове завили
хайдамаците развяха —
кой ще го оплаче?
Гонта има брат, но де си,
де си, Железняче?
Черен слух дойде до него,
до брата наречен —
че загинал Гонта в мъки
там далеч, далече.
И за първи път в живота
Железняк заплака,
не изтри дори сълзите
и умря бедняка.
Скръбта черна го съсипа
в чуждите полета,
в земя чужда го зариха —
туй му бил късмета.
Хайдамаците погребаха
желязната сила,
па издигнаха над него
висока могила,
па се пръснаха обратно,
откъде дошли са...
Само моят скъп Ярема
тука се улиса,
стоя дълго той. «Почивай
в чужд край, тато клети,
че за тебе няма място
в родните полета...
Спи, казаче... Все за тебе
ще си спомни някой...»
Па си тръгна сиромаха,
тръгна си, заплака.
Дълго, дълго се оглежда,
па по пътя хвана.
Само черната могила
сред степта остана.
Хайдамаците посяха
жито във Украйна,
но плода му не събраха...