Хайдамаци
Шрифт:
«Ой, Днепре мой, Днепре, река пълноводна!
Веднъж ли морето ти багри до днес
със кърви казашки, със кърви народни!
Не го напои ти... Но чакай — нощес,
ще станеш от кърви пиян, че във мрака
по цяла Украйна ще пламнат пожари
и шляхските кърви ще текнат, казакът
ще вдигне глава и хетманите стари
ще тръгнат отново във златни жупани,
ще викнем: «Свободни!...» Велики слова!
По нашите степи, гори и поляни
ще
Мълвеше Ярема така и в ръката
си стискаше острия нож осветен.
А сякаш го чу — изрева в тъмнината
и метна вълни-планини, разярен,
Днепър — волен, непокорен.
Остър вятър свири,
гръм гърми, светкавиците
мрака чер раздират.
Не поглежда наш Ярема,
мисли си и крачи.
Една мисъл се усмихне,
а друга заплаче:
«Там е весело и в бедност»
че там е Океана.
А тук... а тук... що ще бъде?
Може труп да стана...»
В това време отнякъде
запяха петлите.
«А, Черкаси!... Боже мили»
съхрани ми дните!»
Червен пир
Заудряха камбаните
в цяла Украина;
и викнаха хайдамаците:
«Шляхтата да гине!
Да загине! Облаците
нека ний да сгреем!»
Над Смелянщина небето
цяло червенее.
Първа пламна Медведевка.
Пламъци танцуват.
Гори Смела; Смелянщина
цяла в кърви плува.
Гори Корсун, гори Канев,
Чигирин, Черкаси.
Загоря край пътя Черен
и кръвта разля се
чак до Волин. По Полесие
Гонта се сражава,
а Железняк в Смелянщина
сабята калява.
Във Черкаси, де Ярема
своя нож изпробва:
«Тъй, дечица! Враговете
тикайте във гроба!» —
Железняк крещи и страшен
по пазара броди.
Вред е пъкъл. И в пъкъла
хайдамаци ходят.
И Ярема враговете
поваля — по трима.
«Добре, сине! Удри! В рая
за теб място има!
Ако ли пък жив останеш —
есаул ще станеш.
Ей, колете ги, дечица!»
И децата в рани
в къщи, плевни и мазета
втурват се и мигом
колят всички, всичко вдигат.
«Сега, деца, стига!
Капнали сте, починете!»
Улици, пазари —
всичко плува в кърви.
«Я да ги ударим
още по веднъж, че може
пак да станат тези
некръщавани душици!»
Стихва боят бесен.
Хайдамаците се сбират
и Ярема иде.
«Ей, момче, ела, не бой
ела да те видя.»
Той към Железняк пристъпва,
сякаш оня пан е,
свалил шапка. «Откъде си?»
«Аз съм от Олшана.»
«От Олшана? Дето ктитора
псетата убиха?»
«Кого, къде?»
«Във Олшана... —
и добави тихо: —
Откраднали дъщеря му,
ако я познаваш.»
«Ох» — Ярема строполи се,
прошепнал в забрава:
«Оксана...» — «Ясно, значи...
Вдигни го, Микола,
помогни му...» Вдигнаха го.
А той му се моли:
«Брат бъди ми и бащица!
Помогни ми, клети —
остър нож и сили дай ми.
Смърт на враговете,
смърт и мъки, та пъкълът
в страх да затрепери!»
«Добре, сине! За туй нещо
нож ще се намери.
Хайде с нас в Лисянка!»
«Вечно ще ти бъда верен,
мой бащице, атамане,
мой единствен брате!
Аз ще дойда, ще отида
чак накрай земята...
И във ада ще я търся,
ще я търся, пане...
Ала няма да намеря
моята Оксана...»
«Може и да я измериш...
Ами как те викат?»
«Мен? Ярема.» — «А по баща?»
Сви му се езикът.
«Не знам...» — «Така, значи... Пиши,
запиши, Микола,
в списъците — нека бъде...
нека бъде... Голи,
тъй и пиши!»
«Не отива...»
«А Беда?» — «Не става...
Не върви...»
«Я чакай, пиши
Галайда тогава!»
Записаха.
«Е, Галайда,
търси си късмета,
ще го найдеш... Ако ли не...
Момци, на конете!»
Наш Ярема кон получи
и в тоз миг честито
усмихна се, огледа се
и изтри сълзите.
На заставата се спряха —
виж, гори Черкаси.
«Всички ли сте?»
«Всички, тато
«Хайде!»
И разля се
из горите покрай Днепър
войската казашка.
А след тях и Влах, кобзарят,
тътри на опашката
с кончето си и им пее —
песента една е:
«Хайдамаци, хайдамаци,
Железняк гуляе.»
Заминаха... А Черкаси
в пламъци сияе.
Никой го и не поглежда —
смеят се, ругаят
ляхите и разговарят
или слушат Влаха.
Язди Железняк пред всички»
накривил папаха.
Язди си, не разговаря,
смуче си лулата.
А след него, ням, Ярема...
И нито гората,
ни небето, нито Днепър,
блеснал в равнината,
нито щастието, хора,
нито пък бедата
той не вижда и не чува...
Бавно конят крачи.