Хайдамаци
Шрифт:
берекет голям е.
Какви круши само зреят...»
Брулете ги, мили!»
И покапаха отгоре,
като круши гнили,
ляхите-конфедерати.
Сбраха ги момците,
потърсиха, намериха
имането скрито
и подкараха ги бърже —
бърже пред конете:
те подкараха да съдят
ляхите проклети
във Лисянка...
Пир
Мръкваше се. А Лисянка
светна надалече:
Железняк и Гонта палят
лулите си вече.
Тъй лули да палят даже
в ада не умеят.
И тече надолу Тикич,
от кръв червенее —
от кръв полска и еврейска.
А покрай реката —
и колиби, и палати
горят — че съдбата
не щади големи, малки.
А насред пазара
викат Железняк и Гонта:
«Враговете стари
бийте, та да се покаят!»
И момците бият.
Един моли, друг проклина,
трети плачат, вият.
Други пък се изповядат
пред трупа на брата,
мъртъв вече... Няма милост
страшната разплата!
Не признава, не прощава
и на хубавица.
И тече кръвта червена
вред като водица.
Не остана тук ни старец,
ни дете — загина
всичко полско и еврейско
в тая зла година.
А гори, гори Лисянка,
бушува пожара,
все по-яростно, по-страшно
в нощта се разгаря,
облаците чак достига,
надалече свети.
А Галайда едно знае:
«Смърт на зверовете!»
Мъртвите със нож пробожда,
беси ги, гори ги.
«Малко, малко кръв проляхме,
на мен ми не стига!
Ни един-единствен лях тук
жив да не остане...
Море кръв да се пролее...
Оксано! Оксано!
Де си?» — вика и се
хвърля в огъня, в пожара.
Хайдамаците в туй време
бърже на пазара
мъкнат маси, слагат гозби —
та докато свети, да вечерят...
«Яжте, пийте,
гуляйте, момчета!»
Те пируват, а покрай тях
адът пламенее,
сред пожара, на гредите,
страшно се люлеят
труповете пански... Рухват
заедно с гредите...
«Пийте, деца! Със такива
панове честити
може пак ний да се срещнем!» —
Железняк наш казва
и в един дъх чашата си
мигом той опразва.
«За телата ви проклети,
за душите гнили —
пак ще пия! Пийте, деца,
пий ти, Гонта мили!
Вечно ние с теб ще бъдем
заедно другари.
А къде е Влаха? Хайде,
засвири, кобзарю —
но не песен за дедите,
а
не признаваме тъгата»
и ний ляхи бием.
Весела изкарай, старче —
за оная мила,
млада, весела вдовица
и как тя тъжила...»
Кобзарят свири и припява:
«От село до село —
музика, целувки:
че яйца продадох аз,
купих си обувки.
От село до село
ще танцувам кръшно:
нямам крава, нямам вол —
една само къща.
Аз ще дам, ще продам
на кума и нея,
във барака край плета
аз ще си живея,
ще продавам вино там,
ще прекарвам, клета,
до зори в пир, игри
с младите момчета.
Ой, дечица, гълъбчета,
вий не се сърдете,
ами вижте как танцува
майка ви напета.
Вас — в школо, на чуждо аз
гръб ще свивам от зори,
но червените ботушки
аз ще скъсам от игри.»
«Хороводна, хороводна!
Я друсни, кобзарю!»
Влах удари — заиграха
всички на пазара.
Свят тресе се. «Давай, Гонта!»
«Давай, брат Максиме!
Да му друснем, да му друснем,
доде не загинем!»
«Ох, не гледайте, момчета,
че съм цял във дрипи;
на баща си съм се метнал
като него пипам.»
«Добре, брате! Честна дума!»
«По-живо, Максиме!»
«Ха сега де!»
«Всички като мен правете:
всякакви моми любете —
и попови щерки мазни,
и мужишки щерки разни.»
Скачат всички, а Галайда,
клетото сираче,
настрана седи невесел,
тежко, горко плаче.
Ех, защо тъжи Галайда?
Със червен жупан е,
има злато, слава има,
но няма Оксана;
няма с кого да споделя
радостта, съдбата;
и ще ходи пак, ще скита
самин по земята.
Той тъгува, а не знае,
че отвъд реката
седи милата Оксана
в панските палати —
с тези същи ляхи, дето
баща й убиха,
а сега зад зидовете
в страх се притаиха.
Седи милата Оксана,
изтръпнала, бледа,
към Лисянка, цяла в огън,
непрестанно гледа
и си мисли, и си шепне:
«Де си, мой Ярема?»
А не знай, че недалече
във същото време
той за нея все си мисли,
дето седне, стане,
и я търси, и зове я:
«Къде си, Оксано?»
И тъгува... А от дола
някой се промъква
във казашки дрехи.
«Кой си?» Замръзна човекът.
«Кой си?» — пита го Галайда