Хайдамаци
Шрифт:
редом млади, стари.
«Така, деца! Ще станете
вие господари.»
Атаманите ни сякаш
на съвет са сбрани —
ходят, разговори водят.
Наште атамани
не издържат и се втурват —
сякаш вятър вее...
А аз гледам и се радвам,
със сълзи се смея.
Гледам и се смея, сълзи бърша бавно —
не, не съм самотен, щом живея с тях:
в мойта стая, сякаш
в степ безкрайна, равна,
казаци гуляят и се носи смях;
в
и трепти топола в тих вечерен час,
тихо Гриця пее момиче напето —
не, не съм самотен, щом със тях съм аз.
Туй е моето богатство,
туй е мойта слава.
Вий за себе си пазете
думите лукави,
съветите... А на мене
мойта реч ми стига
да излея тъга, сълзи.
Вече се надигат,
вече тръгват мойте песни
в път далечен. Нека!
Може там и да намерят
някъде човека,
който ще ги приласкае
с обич до сърцето.
Туй ми стига. И ще кажа:
цар съм над царете!
Ей така във свойта стая
мисля си: кого ли
да предвожда песните ми
мога да помоля?
Месечината угасва,
слънцето изгрява.
Хайдамаците край мене
мълком се изправят.
Скръбно, сякаш са сираци,
те ми се покланят:
«Благослови ни, бащице,
пътя ний да хванем,
да си търсим ний късмета,
доде кипят сили.»
Чакайте... Светът не е дом,
деца мои мили,
неразумни... Трябва някой
пред вас да застане,
да ви води... Кой ще бъде,
деца, атамана?
Ех вий, моя грижа тежка!
Изчувах ви вече,
вече станахте големи,
тръгвате далече.
Ще ви срещнат там грамотни,
а аз ви не учих...
Мен поне навред ме биха,
та нещо научих...
Тма, мна зная, но оксия
аз не знам, къде ти!
Но да си опитаме ний
с вас, деца, късмета.
Имам аз баща наречен
(родният зарит е),
със съвет ще ни зарадва,
че сам е изпитал
колко тежко е да скитащ
ти сирак безроден;
а освен туй — със душа е,
казак благороден,
няма гръб той да обърне
на езика, с който
песни майка му е пяла
и с него, със свойто
дете, тихо е гълчала;
няма гръб той да обърне
на слепците клети,
дето пеят за Украйна
покрай плетовете.
Той обича нашта правда,
казашката слава.
Да отидем, деца мои,
при него тогава.
Да не беше ми помогнал
в тежките години,
досега под
аз щях да загина,
щяха хората да кажат:
«Така му се пада...»
Тежко е, кога не знаеш
за какво ти страдаш.
И насън да си не спомням...
Да вървим, момчета!
Щом на мене той със помощ
укрепи сърцето,
и на вас ще ви помогне
със любов безкрайна.
А от него — в път далечен
право към Украйна! —
Добър ден, бащице мили,
ласкав и сърдечен.
Благослови мойте деца
пред пътя далечен.
Интродукция
Шляхтата бе нявга знатна,
бе велможна пани,
сили мереше с Москва тя,
с ордата, султана
и със немците... Да, беше...
Но що не минава?
Възгордя се тя, гуляи
често взе да прави,
да играе със кралете...
Стефан да оставим
или също Ян Собески —
те бяха корави.
Ала другите... Те, клети,
кротко се държаха.
Сейми, сеймчета ревяха
и навън летяха
крал след крал... Съседите —
смешничко им беше —
те слушаха как шляхтата
хорово крещеше:
«Nie pozwalam! Nie pozwalam!»
Те крещят. А грабят
магнатите, палят къщи
и размахват саби.
Тъй било би... Но на трона
полски и литовски
ей възкачи се храбрецът —
кралят Понятовски.
Той шляхтата реши в ръцете си
да вземе и да я смири.
Той — като майка за детето си —
добро им мислеше дори.
Едничка дума — « Nie pozwalam »,
да им отнеме той реши,
а после... Полша пламна цяла
и всяко панче с бяс крещи:
«Гонору слово, дарма праця!
Наемник на Москва, ламя!»
И след Пулавски, и след Пац — ей
въстава шляхтската земя
и мигом — сто конфедерации.
Плъзнаха конфедерати
по Литва, Волиния,
по Молдавия и Полша
и по Украина.
Плъзнаха и забравиха
те за свободата,
със търгашите проклети
станаха те братя.
Те измъчваха народа,
черквите рушиха...
Хайдамаците тогава
ножа осветиха...
Ярема
«Ярема! Герш-ту, кучи сине?
Впрегни кобилата и дай
пантофите на госпожата