Хайдамаци
Шрифт:
как съм уморена...»
«Почини си, моя птичко.»
Постла ямурлука.
Засия като звездица
тя и седна тука.
«Поседни до мене.» Свети
месец белолици...
«Де, кажи ми, си сияла
досега, звездице?»
«Разболя се татко, с него
досега се бавих,
шетах, тичах...» Той кори я:
«А мен ме забрави?»
«Ох, какъв си ти, ей Богу!» —
и блестят сълзите.
«Не плачи, аз се шегувам.»
Положи честита
на
и притихна, скрила
свойте сълзи. «Виж, шегувам се,
недей плака, мила.
Не плачи, а погледни ме,
малко ни остана —
утре вечер аз ще бъда
в Чигирин, Оксано...
Утре вечер, птичко моя,
хайдамак ще стана...
Ще добия сребро-злато,
ще добия слава,
па при тебе ще се върна
аз богат тогава,
ще ти купя скъпи дрехи,
все в очите право
ще те гледам, ще се радвам...»
«Да не ме забравиш?
Сам богат, край пановете
пан и ти ще станеш,
ще си найдеш панска щерка.
Що ти е Оксана?...»
«Де ще найда по-хубава?»
«Е, земя голяма...»
«Гневиш Бога, душо моя:
по-хубава няма!
Ни в небето, ни зад него,
ни отвъд морето...»
«Що говориш! Опомни се!»
А трепти сърцето,
радостно, щастливо тръпне
то и се вълнува.
И през две-три думи бързат
те да се целуват
и прегръщат се, и плачат,
и си обещават
да се съберат двамина,
та що ще да става...
А Ярема и разказва
как ще си живеят,
щом с късмет, с пари се върне
отново при нея,
как от ляхи ще очистят
цяла Украина,
как той тука ще панува,
ако не загине...
Момичета! Омръзна ми —
все едно и също.
«Лъжеш. Как ще ти омръзне?»
Ами ако в къщи
мама, тате ви заварят
това да четете —
лошо май ще ви се случи,
птички мои светли...
Тогаз... Е, що ще да става!
Това е по-важно...
А би трябвало, девойки,
аз да ви разкажа
как казакът под върбата
нещо затъгува,
как Оксана като гълъб
нежно го целува,
ту заплаче, ту му шепне
със последни сили:
«Сърце мое, съдбо моя,
мой соколе мили...»
До земята чак се свеждат
от мъка върбите!
Няма, няма да разказвам,
че не ще заспите,
мои мили момичета...
Нека те във мрака
се простят тъй тихо, нежно,
както се събраха,
нека никой да не види
как текат сълзите —
моминските дребни сълзи,
момковите — скрити.
Може би, девойки мили,
те
тук, на тоя свят... Ще видим...
Но защо отсреща
всичко светна? У ктитора
в тоя час що става?
Ще погледна, ще ви кажа...
Господ да не дава!
По-добре било би да не виждах, братя!
Срам гори душата... Вижте ги сами:
клеха се да бранят смело свободата,
а сега таз банда мирен дом громи...
О, да е проклета, зли конфедерати,
майката, която в своята утроба
носи ви, роди ви — пълни с дива злоба.
Вижте, хора, вижте тез души сакати!
Трепери в ъгъла евреят.
Конфедерат един ръмжи:
«Кажи, щом искаш да живееш —
и удря ктитора. — Кажи!
Къде си скрил, мръсник, парите?»
Конфедератите го ритат.
На пода хвърлят го. Но пак
във отговор — ни звук. «Глупак!...
Хей, дай смолата вряла! Още!
Хвърлете в огъня дърва!
А виж го, станал е на мощи,
но пак да преклони глава
не ще... Ще кажеш ли?... Тогава
на себе си се ти сърди!...»
В ботушите му те жарава
изсипват, блъскат го в гърди.
«Във темето му гвоздей тикай!»
Не издържа това старика
и без причастие умря.
«Оксано, дъще!» — само рече...
И ляхът кръвожаден спря
в смущение над него. «Вече
готов е той. Какво да правим?
Я църквата му да запалим,
па да се махнем ний завчас.»
«За Бога, помощ! Помогнете!» —
ехти на двора нечий глас.
И тръпнат ляхите. «Спасете!» —
крещи Оксана с всички сили.
Нахълтва. «Те са го убили!»
И пада клета. Главатарят
на свойта банда дава знак
и като бити псета стари
изчезват всички в тоя мрак.
А главният на гръб товари
момичето... Ярема, де си ?
Върни се, виж що тука става!
Но крачи той и пее песен
за Наливайковата слава...
Изчезна с ляхите Оксана,
помъкната в далечен път,
и кучетата във Олшана
тук-там полаят, замълчат.
Луната свети. Всички спят.
Спи ктиторът... Той утре рано
не ще се вдигне... Мъченик...
Догаря огънят, изтлява...
Мъртвецът сякаш трепва в миг.
И тихо-тихо в къщи става.
Празник в Чигирин
Хетмани, хетмани! Да станехте някак,