Хайдамаци
Шрифт:
на ляха да слугува сам...
Молете се! Със страшен съд
насам пак ляхите вървят
и страх и ужас ще настане...
Спомнете славните хетмани:
къде, кажете ми, прахът на
славния Богдан почива?
А Остряница? — Няма кът
за негов гроб по наште ниви.
А Наливайко? Мъртви, живи —
тях изгориха ги. Къде е
сега Богун? Ингул е в лед
и вятърът сърдито вее
пак всяка зима. Но къде е
Богун да стане, да
пак мъртви ляхи?... Зъл, вилнее
врагът. А няма го Богдан,
та да обагри пак с курбан
и Рос, и Жълти води... Стене
Корсун сред брегове зелени.
И Алта плаче: «Съхна, братя...
Къде е храбрият Тарас?
Не, не приличат на бащата
децата...» — «Братя, в тоя час,
о, нека да ни вдъхва сила
ликът на архангел Михаила!
Разплатата не е далеч.
Молете се!»
И те горещо като деца се молят. Друга реч
очакваха те, друго нещо...
Една слава ги очаква —
бялата хустина,
но ще им свалят и нея...
«Нека врагът гине!
Ей ножовете ви, осветени!»
Камбаните бият.
Реват всички: «Осветени.»
Тръпки те побият.
Осветени, осветени!
Врагът ще загине!
Те ги вземат и поемат
с тях по Украина.
Трети петли
Украйна ляхите терзаха
и тоя божи ден. Един-
единствен ден във скръб живяха
и Украйна, и Чигирин.
А беше празник в Украина —
бе Макавей. И той отмина...
И лях, търгаш и дворянин —
от кръв и виното пияни,
покрили степите, със леш —
кълняха мирните стопани,
че нямат нищо за грабеж.
А хайдамаците мълчаха
и чакаха... Ей ляхите заспаха,
търгашите все още тук
печалбите на тъмно смятат
и крият злато в тъмнината,
та никой да не чуе звук,
да ги не види... После слагат
златото под дюшека, лягат
и сън нечист заспиват... Юди!
Дано навек се не пробудят!
А месецът бърза тук да се покаже,
да види морето, степта, небосвода,
звездите, земята, скръбта на народа,
та утре на Бога за тях да разкаже.
Ясен месец вижда цяла Украина,
но дали той вижда мойта сиротина,
моята Оксана в тоя нощен час?
Де сега тя страда, къде я терзаят?
Знае ли Ярема, или пак не знае?
После ний ще видим, а сега не тая —
друга песен, братя, аз ще ви изпея:
за теглото черно на родния край.
Не момите с нея хоро ще люлеят —
нашта
Тази песен чуйте и я разкажете
на деца и внуци — нека всеки знай
как казакът ляха с люта мъст помете
за това, че тъпка бащиния край.
Вълнува се Украина,
дълго се вълнува
и степта във кръв червена
дълго-дълго плува.
Кръвта тече, па изсъхна.
Степта зеленее.
Над дедите ни убити
могили синеят.
Но какво, че са високи?
Никой ги не знае.
За тях никой не си спомня,
никой не ридае.
Само тих ветрец повява
над тях милостиво,
само — сякаш сълзи — сутрин
роса ги умива,
слънце после изсуши ги,
с ласка ги съгрее.
А внуците? Те за пана
златно жито сеят.
И не знаят те къде е
на наш Гонта гроба —
де зарови праведника
вражеската злоба.
Железняк, къде почива
таз душа гореща.
Ех, не знаят... Звяр царува,
за тях се не сещат...
Вълнува се Украина,
дълго се вълнува,
нашта степ във кръв червена
дълго-дълго плува.
Денонощно —- вопли, грохот;
гърчи се земята;
страшно е, а спомниш ли си —
радва се душата,
Месецо мой ясен! Скрий се зад гората,
че съвсем не трябва днеска светлината.
Що, че Алта, Сена ти видял си пръв,
обагрени щедро от човешка кръв,
пролята невинно? Страх ще те обхване
от това, което днеска тук ще стане.
Скрий се зад гората, че да не заплачеш
на стари години...
Тъжно, скръбно сред небето
свети месец бледен.
Покрай Днепър казак ходи
уморен, приведен.
Той е мрачен и невесел
и надолу гледа.
Милата ли го не люби
затуй, че е беден?
Не, обича го, обича
момата желана.
А пък ако не загине
и богат ще стане.
Но защо тогаз тъгува
казакът в гората?
Нещо скръбна, нещо страшно
предчувства душата,
но мълчи и не обажда...
Спят полята бели
и навред край него всички
сякаш са измрели.
Ни петли, ни лай на куче.
Мълчат и се крият.
Само някъде далече
вълци жално вият.
А Ярема върви, крачи,
но не към Оксана,
не на среща с любимата
в милата Олшана —
а на битка към Черкаси,
дето в това време
трети петли вече пеят...
И мълви Ярема: