Хайдамаци
Шрифт:
ще ни черпиш, ваша милост.
Чуваш ли, говедо?»
«Ей сега, ясновелможни!»
И реват победно
пановете, пият, плюскат.
Някой там провлича:
«Еще Польска не згинела!»
А кръчмарят тича
час по час до свойта изба.
«Живо, Лейба, живо!»
«Ей сега, ясновелможни.» —
И Лейба налива.
«Де ти е цимбала? Свири!»
Кръчмата трепери —
краковяк, мазурка, буен
валс
своите сили пановете,
сякаш вие буря.
А кръчмарят лицемери:
«Ех, шляхтека натура!»
«Стига вече... Пей, чифуто!»
«Ох, не мога, грешния...»
«Я да пееш, сукин сине!»
«Каква да е? Смешна?...
Ой, живяла Гандзя,
крива и саката,
кръстела се,
говорила:
болят я краката.
На работа не ходила,
а подир момците
и тихичко, и лекичко
тъпчела тревите...»
«Стига тази! Схизматици
веселят се с нея.»
«А коя да ви изкарам?»
Евреинът пее:
«Пред пан Фьодор, ей-ей-ей,
ходи на ръце еврей,
ту отпред, ту отзад,
край пан Фьодор, пан богат.»
«Добре, стига. Сега плащай!»
«А за какво, пане?»
«Че те слушахме, говедо —
те крещят пияни. —
Дай парите и не дрънкай.»
«Отде да ги взема?
Имам само папска ласка
в това тежко време...»
«Лъжеш, куче! Дай камшика!
И удрете здраво!»
И отново те го бият,
и пак го кръщават.
И от дрехите му нищо
не остана цяло.
«Нямам аз нито стотинка.
Яжте мойто тяло!
Ни стотинка... Помощ, помощ!»
«Ти ще видиш помощ!
Я не врякай, ами казвай,
де ти са парите!»
«Във Олшана... Много пари ...»
той шепти тревожен.
«Ти ли си ги скрил там, казвай!»
«Аз ли? Пази Боже!...
Не... Та, казвам... във Олшана
схизмати са сбрани...
по три-четири семейства
в стая... във Олшана...»
«Туй го знаем. Ний самите
така ги одрахме...»
«Не, за друго ви говоря...
слушайте... ей, страх ме е...
във черквата... у ктитора...
скрити са... в Олшана...
Дъщеря му пък Оксана
е същинска пани —
красавица невиждана,
цвят непомирисан...
А парите! Макар чужди,
но все пак пари са...»
«Все пари са. Все едни са!
Прав е Лейба. Само
нека пътя ни покаже —
та да ни не мами.
Обличай се!» И поемат
всички към Олшана.
Един само под масата
тук пиян остана
и лежи, и тананика
весело и смело:
«My zyjemy, my zyjemy,
Polska nie zginela»
Ктиторът
«Тихо
дремят листата;
месецът ясен
кротко сияе.
Излез, душице,
вред тъмнина е;
излез, гугутке,
тук на минутка,
да помълчиме,
да потъжиме,
че надалече
тръгвам таз вечер.
Излез, душичке,
ласкава птичке,
излез на двора да поговорим,
че ми е тежко...»
Така ходи край гората
и пее Ярема,
но Оксана не излиза...
Мина доста време.
Звезди трепкат, хоровода
месецът повежда,
слуша славея върбата
и все се оглежда
в кладенеца. А славеят
пее над казака,
сякаш знае, че казакът
тук девойка чака.
А Ярема тихомълком
ходи край гората,
не го слуша, не го вижда...
«Що е красотата,
като нямам късмет и е зла съдбата?
Моите години млади тъй ще отлетят.
Без късмет, самичък, никому ненужен,
като цвят самотен сред полета чужди.
Тоя цвят сланите в миг ще осланят...
Хората за мене са като сланата.
Защо гръб ми дават? Че сирак съм аз.
Едно сърце имах, едно на земята,
една душа топла и тя в тоя час
гръб ми даде...»
Едри, рукнаха сълзите,
поплака той клети, па изтри очите.
«Остани със здраве. Днепър аз ще мина,
щастие ще найда или ще загина
някъде далече. Ти не ще заплачеш,
няма ти да видиш гарван как кълве
тез очи кафяви, тез очи казачи,
що с любов целува ти не нощ, не две...
Забрави сълзите ми, с мен не се залисвай,
забрави, че кле се, друг си намери!
Не съм ти прилика: аз сирак съм, ти си
на ктитора щерка... Друг си избери,
по-добър от мене... Туй ми е късмета.
Забрави ме, птичко, ти от тоя ден...
Но ако научиш, в чуждите полета,
че съм паднал — помоли се ти за мен.
Една, мила, на земята,
за мен помоли се.»
И заплака сиромаха,
и тихичко сви се...
Изведнъж в листака нещо
шумна... Що да види:
скришом, като невестулка,
тук Оксана иде.
Скочи той и я прегърна,
и замряха двама
във обятията нежни.
Тишина. И само:
«Стига, птичко!»
«Още... още...
Изпий ме, Ярема,
мой соколе сив... о Боже,