Игра на богове

Бейшър Норма

— Знае — съобщи той на Мередит, докато двамата бързаха по моравата, за да се отдалечат от вятъра, който перката на хеликоптера завихряше. — Отнякъде знае и ни очаква.

Във вилата ги въведе момче от азиатски произход и ги съпроводи до голяма стая, богато декорирана в скъпи тъкани в тежки цветове.

— Доктор Караманлис ще слезе всеки момент — обяви момчето и излезе.

— Много е красиво — отбеляза Мередит тихо, обърнала поглед към панорамния изглед на Егейско море през превърнатите в арки прозорци.

— Би

трябвало да е — отвърна Александър навъсено. — Мълчанието му, несъмнено, е било добре платено.

Перикъл Караманлис се появи. Беше по-дребен, отколкото го помнеше Александър, и сякаш доста отслабнал. Авторитетът, излъчван някога от силното лице с изсечени черти и остър нос, ясният му глас, увереното поведение, дори начинът, по който се движеше — всичко това бе изчезнало. Докато прекосяваше стаята, изглеждаше крехък. Направи им знак да седнат.

— Радвам се да те видя, Александър — заговори той тихо на английски. — Мина много време.

— Това е съпругата ми Мередит — обади се Александър с ледени нотки в гласа. — Мередит, това е Перикъл Караманлис, изключително добър приятел на баща ми.

Не си даваше труд да скрие презрението си. Караманлис се здрависа учтиво с Мередит и пак се обърна към Александър.

— Разочарован съм, че не си идвал досега тук.

— Нима? — възкликна саркастично Александър.

Караманлис се направи, че не е забелязал тона му.

— Седнете, ако обичате. Нещо за пиене?

— Не желая нищо за пиене. Искам отговори на някои въпроси — рязко го прекъсна Александър.

Седна до Мередит на дивана.

— Разбира се. Какъв е проблемът?

Караманлис се бе настанил срещу тях и продължаваше да се диви колко много прилича младият мъж на Константин Киракис.

— Интересувам се от една американка, актриса — изстреля Александър. — Казва се Райън. Елизабет Уелдън-Райън.

Караманлис трепна, сякаш го удариха. Направи безуспешен опит да прикрие реакцията си.

— Значи я познаваш — констатира Александър.

— Знам за нея, но никога не сме се срещали лично.

— Кажи ми какво знаеш, докторе — подкани Александър със заплашителен тон.

— Не си спомням много… Едно от неудобствата на възрастта. — Гласът на Караманлис потреперваше. — Беше в Гърция да снима филм, ако не се лъжа. Детето й загина при нещастен случай.

— Нещастният случай е станал в Йоанина, нали? — не преставаше с въпросите си Александър.

— Не знам…

— Не може да не си спомняш — настоя Александър. — От Хелена съм чувал, че ти си се грижил за мен след моята злополука…

— Какво общо има това със семейство Райън…

— Ти ще ми кажеш, докторе — сряза го Александър. — При някаква злополука в Йоанина съм бил критично наранен. Синът на семейство Райън е загинал при подобни обстоятелства. И двамата сме били четиригодишни.

— Това не означава, че двамата сте

свързани…

— Не ме лъжи, докторе! — избухна Александър и скочи на крака. Извади няколко листа от голям плик и ги хвърли на масата пред Караманлис. — Разгледай ги добре, а после ми кажи истината.

Караманлис ги прегледа внимателно: актове за раждане, медицински досиета. Този момент бе очаквал с ужас тридесет години. Докато преглеждаше документите, всичко изплува ясно в съзнанието му. Две деца, родени почти по едно и също време, и двете с рядък тип кръвна група. Съвпадение? На някой непосветен в истината вероятно би се сторило и така.

— Обясни ми го, ако можеш, докторе — предизвика го Александър.

Лекарят поклати глава.

— Александър, ти не разбираш… — започна той.

Александър сграбчи възрастния мъж за ризата и го изправи на крака.

— Никакви лъжи повече, Караманлис! — предупреди той гневно. — Живея в лъжа цял живот. Сега искам истината!

Мередит бързо се изправи, готова да се намеси при необходимост.

— Не знам…

Александър понечи да удари Караманлис.

— Истината, докторе! — настоя той непреклонно. — Или да ти напомня, че сега аз контролирам щедрия фонд, който баща ми остави на твое име? Имам власт да те унищожа… Да те унищожа напълно.

Караманлис кимна победен.

— Седни, Александър. Ще ти кажа всичко, което желаеш. Те трябваше да го направят преди години.

Почувствал се внезапно изтощен, Александър се отпусна на стола.

— Слушам те — промълви той тихо.

Караманлис стана и отиде до прозореца. Загледа се в морската шир, сякаш събираше смелост от нея.

— Познаваме се с баща ти от деца. Живеехме в Пирея, бяхме най-добри приятели. Имахме еднакъв произход, споделяхме едни и същи мечти. Привързаност като нашата не се среща често. Бях край него, когато се влюби в Мелина. Когато се ожениха, я предупредих, че няма да може да има деца. Но тя бе упорит човек, както сам знаеш. — Разказа за трите спонтанни аборта на Мелина и как е загубила Дамян. — Беше бременна, когато Дамян умря, а на другото дете не му бе писано да се роди.

Откакто бяха пристигнали, Мередит се обади за първи път:

— Тя е имала и четвърти спонтанен аборт, така ли докторе?

Чу как той рязко си поема въздух.

— Да — потвърди той. — Беше в петия месец. И двамата бяха така уверени, че този път всичко ще бъде наред, че бебето ще се роди живо и здраво. — Поклати глава. — Загубата на това дете почти уби Мелина, едва не унищожи и двамата. Така мечтаеха за голямо семейство, а ето че въобще нямаше да имат деца. Мелина искаше да си осиновят, но… — Караманлис отново поклати тъжно глава. — Константин не искаше и да чуе. Беше изключително горд и упорит човек. Искаше свои деца — синове, които да носят името му и да продължат делото му…