Игра на богове
Шрифт:
— Веднага ли трябва да се връщаш в Ню Йорк?
Мередит поклати глава.
— Разполагам със свободно време до края на седмицата — отвърна тя. — Нещо специално ли си намислил?
— Мислех да отскочим до Лозана за ден-два, преди да се приберем.
Тя кимна бавно.
— Добре… Щом искаш.
Опря брадичка върху коленете си.
— Не изглеждаш особено ентусиазирана — отбеляза той и тръгна към леглото.
Тя се пресегна, за да го улови за ръката.
— Не е това — отвърна предпазливо. — Просто не искам да бъдеш по-наранен, отколкото
— Вярвам, че ще настъпи. — Седна на ръба на леглото. — Убеден съм, че ще стигна до съзнанието й, че един ден ще осмисли кой съм и ще се върне в действителността.
— Не те е виждала от четиригодишен, скъпи — отбеляза Мередит нежно и постави ръце на раменете му. Силният му загар изпъкваше, понеже кожата му беше още мокра от душа. — Дори да те чуе…
— Ще ме разпознае — отвърна той уверено. — Първия път, когато я видях, усетих нещо… Щях да го усетя дори да не знаех истината. Мисля, че и тя ще го долови… някога.
— Но ти знаеше коя е, скъпи — напомни му Мередит. — Тя не се е променила през годините. Ти много приличаш на нея, но тя те помни само като малко дете.
Тъмните очи на Александър бяха пълни с решителност.
— Трябва да опитам, matia mou — отвърна той тихо, но непоколебимо. — Докато има и най-малка надежда, няма да престана да опитвам. Запомни го.
Мередит го изгледа изпитателно. Понечи да каже нещо, но се отказа и само кимна.
Александър я взе в обятията си.
— Знаех, че ще ме разбереш — промълви той нежно.
Устните му намериха нейните — отначало я целуна внимателно, а после по-настойчиво. Тя не се пусна от него, когато той я сложи да легне, целувайки я непрекъснато. Устните му се плъзнаха по шията й. Спря само колкото да махне кърпата и да свали нощницата й. Мередит започна да трепери, когато устните му се плъзнаха надолу по гърдите, когато тялото му покри нейното.
И за пореден път бе понесена от вихъра на взаимната им страст.
Лозана
Елизабет седеше близо до прозореца в тапициран с кадифе фотьойл, облечена в бледожълта копринена роба, а гъстите й коси се спускаха свободно по раменете. В светлината на топлото обедно слънце бледото й лице и прозрачната й кожа изглеждаха младежки и почти незасегнати от времето.
Александър я държеше за ръка и й говореше, сякаш тя го чува и разбира думите му — така постъпваше всеки път, когато я посещаваше през последните осем месеца. Беше убеден, че тя го чува и осъзнава присъствието му, но още не съобразява кой точно е той. Вярваше, че комуникира с нея и рано или късно ще проникне до съзнанието й. Съжали, че не е донесъл снимките от документацията на Мередит. Може би ако види старите си снимки и тези на съпруга си и сина си, паметта й ще се пробуди.
— Сигурно има нещо, което съм в състояние да направя за теб, мамо — промълви той тихо и нежно. — Нещо, което ще те освободи — ще освободи
Замисли се какво би накарало паметта й да заработи — снимки, познати места. Дори да не успее да възвърне паметта на майка си, не е изключено да възвърне своята. Сети се какво му бе разказала Мередит за имението на семейство Райън в Калифорния, за снимките и спомените, които Том Райън съхраняваше грижливо във вилата. Неговият дом. Неговият дом през първите четири години от живота му. Вероятно в старата къща бе пълно със спомени.
Погледна безжизнените пусти очи на Елизабет и си наложи да се усмихне с лека надежда.
— Мамо — прошепна той нежно…
— Как ти се стори тя? — попита Мередит в колата на път за летището.
Александър свъси вежди.
— Все същата — отвърна той тъжно. — Каквото и да направя, колкото и да й говоря, седи, взира се в пространството и прилича на красива статуя.
Мередит се пресегна, хвана ръката му и нежно я стисна.
— Представям си как се чувстваш, скъпи — подхвана тя бавно. — Но доктор Гудрон изглежда ще се окаже прав. След толкова години…
— Най-после започвам да приемам тази възможност — призна той и я погледна в очите. — Дори си мисля… Ако не успея да си възвърна паметта чрез Елизабет, има шанс тя да възвърне своята чрез мен.
Мередит го погледна изненадано — не бе сигурна доколко го разбира.
— Ако успея да възвърна паметта си, като се върна на познати места и преживея отново мигове от детството си, вероятно ще й бъда от по-голяма полза.
— Какво точно имаш предвид? — попита Мередит.
— Искам да посетя имението на семейство Райън.
— Реших да зарежа проекта за семейство Райън — обяви Мередит на Харв Петерсън. — Бия си главата в стената вече трета година, а нищо не се получава. Не виждам защо да упорствам повече. Посветих доста време, което можех да употребя за други проекти, а в резултат разполагам само с няколко нишки, които ме водят до задънени улици и куп главоболия.
Пое си дълбоко въздух. Налагаше се да изиграе ролята си превъзходно. Не биваше да сподели истината с никого. Заради Александър трябваше да се откаже от материала веднъж завинаги. Той мина през достатъчно изпитания. Нямаше защо медиите да му се нахвърлят отново.
— Бях останал с впечатлението, че вече си напреднала. — Петерсън бе изумен от внезапното й решение. — От Кейси разбрах за огромния брой отговори на запитванията, които разпрати.
— Много са, наистина, но всичките ме отвеждат до задънена улица — излъга Мередит. — Или бяха луди, или не знаеха достатъчно, за да ми помогнат.
— Съжалявам, че не си открила онова, което търсеше. — Дръпна от пурата, преди да остави острият дим да се разстеле из кабинета. — Е, все пак не съм чак толкова изненадан. Репортери се опитват да разнищят историята повече от тридесет години. Ти стигна най-далеч, ако не се лъжа.