Игра на богове

Бейшър Норма

— Тогава как…

— Законите за осиновяване в нашата страна са доста строги, Александър. Когато Мелина се посъветва с властите как да осинови дете, тя се натъкна на редица трудности — припомни си Караманлис. — В Гърция процесът е дълъг. Когато става въпрос за доброто на детето, съдът взима под внимание всичко: религията на евентуалните родители, финансовото им състояние, причините за осиновяването. Нужно е да се вземе съгласието и на двамата биологични родители, ако детето е законородено. Възрастта се оказа препъникамъчето за Мелина. Съдът прояви неотстъпчивост: Константин и Мелина били прекалено възрастни да осиновят бебе по онова време.

— Но

при толкова много пари… — обади се Александър.

Лекарят сви рамене.

— Понякога помагат, понякога — не. Както и да е. Скоро Мелина установи, че осиновяването може да им отнеме години. Години, с които не разполагаха. Ставаха все по-възрастни и шансовете им за успех намаляваха. Не беше на себе си от мъка.

— И затова решили да откраднат дете? — попита Александър.

— Моля те, Александър, не ме разбирай погрешно. Те не планираха онова, което се случи. — Караманлис свъси вежди. — Когато екипът на американската филмова компания пристигна в Гърция, баща ти им даде под наем терена в Йоанина. Той и без това не ставаше за друго и Константин възнамеряваше да го продава.

— Ясно — промълви Александър, разпускайки и свивайки машинално ръце в юмруци.

— Когато Константин се отказа да строи там хотел, разпореди да запушат старите кладенци, та да не представляват опасност за децата от селото. Не знаеше, че инструкциите му не са били изпълнени — продължи Караманлис. — Мелина, очарована от възможността да наблюдава как се снима американски филм, уговори баща ти да прекарат лятото в Йоанина. Той все още беше депресиран от загубата на Дамян и другото дете. В Йоанина се запознали със семейство Райън — твоите биологични родители.

Мередит отмести очи от Александър, погледна лекаря, после отново съпруга си, който сякаш всеки момент щеше да избухне. Пресегна се и нежно го докосна по ръката, но той я отдръпна.

— Тогава как…

— Константин бе запленен от теб. Ти бе едва четиригодишен и представляваше всичко, което той се бе надявал Дамян да бъде. Прекарвал часове наред с теб и Мелина изпитала облекчение, защото изглеждал така щастлив — истински щастлив — за пръв път след смъртта на Дамян. Щяло й се тази идилия да продължи вечно, но съзнавала, че веднага след като приключат снимките на филма, семейство Райън ще се върне в Америка. Сподели с мен по телефона, че той вече има друго отношение към осиновяването и ако съдът приеме…

— Как са го направили? — попита Александър ледено. — Как са успели да убедят родителите ми, че съм мъртъв?

— Не беше планирано — отвърна Караманлис тихо. — Стана по време на последната седмица от снимките. Мадам Райън приключи с ролята си, но искаше да остане в Гърция колкото е възможно по-дълго. Решението се оказа злощастно за нея.

Александър кимна. Целият трепереше и имаше заплашителен вид.

— Детето… Един ден ти си се отдалечил и си паднал в кладенец. Когато й казали, майка ти изпаднала в истерия и се наложило да й дадат успокоителни — припомни си Караманлис. — Била под въздействието им цели четири дни. Спасителни отряди работели ден и нощ и се опитвали да те намерят. След четиридневни издирвания те отписали като мъртъв. Не знаели обаче, че Константин Киракис вече те е бил извадил от кладенеца.

— И как е успял? — попита Александър с горчивина в гласа. — О, забравих… Когато парите на Киракис говорят, всички слушат. Дори самият Господ.

— Не е забавно, Александър.

— Никак, докторе — отвърна той рязко, а черните му очи гневно проблясваха. — Продължавай.

Трябва да чуя края на историята.

Караманлис кимна.

— Да, разбира се. — Замълча за момент. — Проектът с кладенци за питейна вода бе зарязан, защото работниците постоянно се натъквали на подземни пещери. Константин се сетил за това и се свързал с хората, работили по кладенеца. Минали през пещерите и те открили. Накарал ги да те занесат в наетата от него и Мелина вила и изпратил да ме повикат.

Очите на Мередит се ококориха от смайване. Значи така е оцелял!

— Колко удобно! — просъска Александър през зъби.

— Когато пристигнах в Йоанина, състоянието ти беше критично. Беше изпаднал в кома и силно измръзнал. В кладенеца било страшно студено, а ти си бил само по къси панталонки и тениска. Коста даде да се разбере, че никой не бива да знае къде се намираш. Мелина доста му се разсърди. Умоляваше го да отиде при семейство Райън и да им съобщи, че си жив, но той отказал. Подозираше какво му се върти в главата… Четеше мислите му. Довери ми се. Опасяваше се, че Коста никога няма да им каже за теб и ще ги остави да си мислят, че си мъртъв.

— Очевидно — промълви Александър.

— Ти се възстанови, поне физически. Но не беше в състояние да си спомниш нито кой си, нито какво е станало с теб. Всъщност не си спомняше нищо за живота си преди злополуката.

— Продължавам да не си спомням — призна той и нервно разтърка ръце.

— Константин се надяваше именно на това. Накара всички ни да му обещаем никога да не споменаваме кой си и какво се е случило с теб. Възнамеряваше да те отведе на острова. Твърдеше, че там ще бъдеш в безопасност, че сега вече си негов син, че Бог те е пратил. Вярваше го с цялото си сърце. — Лекарят замълча. — Никой не бе склонен да му противоречи… Дори и ние, които му бяхме най-близки. Беше отмъстителен човек, когато някой го предаде.

— А майка ми? Искам да кажа… Мелина…

Александър изглеждаше като човек, подложен на изтезание.

— О, Мелина се страхуваше да не полудее. Искаше да отиде при родителите ти и да им каже истината, но се боеше не по-малко от нас, останалите, макар и по друга причина. Съпругът й вече бе прежалил пет деца. Опасяваше се да не се самоубие, ако изгуби и теб.

— И явно никой не го е било грижа как това ще се отрази на мен самия — заключи Александър.

— Въобще не беше така — възрази Караманлис. — Коста беше луд по теб. Беше готов да ти поднесе целия свят. Ти бе неговото спасение. А Мелина направо те боготвореше. Ти беше идеалното дете, синът, който мечтаеше да даде на съпруга си, а не успя. Тя бе силна жена, но традиционна гръцка съпруга — никога не противоречеше на мъжа си. След известно време й стана по-леко да живее с лъжата. Толкова искаше да си нейно дете, че след време започна да вярва, че е така.

Александър бясно размаха документа за осиновяване, а лицето му бе изкривено от гняв.

— Кажи ми, докторе, след като е било толкова трудно да се осинови дете по онова време, как са се сдобили с това? — почти изкрещя той.

— Ти вече живееше с тях на острова. Когато представиха искане пред съда в Атина, разполагаха с фалшив акт за раждане, според който си дете на далечен роднина на Константин — мъжът починал и го бил определил за настойник. Фредерик Казомидес работеше в „Атина Маритайм“, преди да се спомине, и всичко изглеждаше автентично. При случаи между кръвни роднини съдът не повдигаше възражения, а и богатството на Константин Киракис се оказа от полза.