Игра на богове

Бейшър Норма

— Кажи му, че е част от новото ти предаване. Вземи оператор и снимай в Рим — предложи той.

Тя го погледна.

— За всичко си помислил, така ли?

— В момента мисля само как бихме могли да прекараме известно време заедно — отвърна той. — Станахме така близки през последните месеци, Мередит…

— Вярно е. И затова аз пък смятам, че точно сега е подходящо известно време да сме разделени.

Погледна я изненадано.

— Защо?

— Нещата помежду ни се промениха толкова много — прошепна тя. — И за двама ни е добре да помислим, да решим накъде искаме да вървим от тук нататък.

— Смятам,

че и двамата знаем накъде отиваме.

— Знаем накъде сме се запътили, но това ли е, което искаме истински?

— Аз искам точно това — отвърна простичко той.

— Не съм толкова сигурна. Засега.

Гледаше я изпитателно.

— Какво чувстваш в момента? — попита Александър.

— Объркана съм — призна тя. — Да, държа на теб повече, отколкото бих желала, но…

— Защо повече, отколкото би желала?

Тя се поколеба, преди да отговори.

— Имаше доста нередни неща помежду ни — напомни му тя. — Вярно, всичко това вече е минало… — Пое си дълбоко въздух. — Струва ми се, че искам да кажа: страх ме е да не се обвържа прекалено.

— Защо се страхуваш?

— Защото може да не се получи нищо — отвърна тя честно. — Работих здравата, за да изградя кариера, да стигна там, където съм днес. Работата ми изисква голяма част от времето ми…

— Не ти казвам да се откажеш от това — прекъсна я той внимателно. — Но то не може да представлява целия ти живот. Никой не го знае по-добре от мен.

— Професионалният живот и на двама ни е толкова наситен, изисква толкова много време… — подхвана тя.

Постави ръце на раменете й.

— Напразно се безпокоиш — увери я той. — У теб първо ме привлече амбицията ти, тя е едно от нещата, от които се възхищавам най-много. Ти си силна, а аз съм познавал малко силни жени в живота си. Не виждаш ли? Така си приличаме… Ако сме заедно, ще бъдем още по-силни.

Мередит леко се засмя.

— Понякога ме плашиш — призна тя. — Действаш прекалено бързо. Все едно съм попаднала в окото на ураган. Нужно ми е време…

Той помълча и после кимна. Изправи се и си закопча палтото.

— Вероятно си права.

Тя го изпрати на вратата, където той отново се обърна към нея:

— Помисли какво ти казах, matia mou — помоли той. — Помисли накъде отиваме от тук нататък.

Импулсивно се наведе и я целуна нежно. Нито тя, нито той забелязаха Кейси, която ги зърна на излизане от асансьора. Дискретно сви в чупката на коридора и изчака Александър да си тръгне.

Мередит се отдръпна рязко, изплашена да не стигнат прекалено далеч.

— Най-добре е да тръгваш — промълви тя.

Той постави ръце на раменете й.

— Сигурна ли си, че точно това искаш?

Тя само кимна.

— Добре.

Тръгна си и докато стигна до асансьора, не се обърна. Вратите се затвориха, той изчезна и едва тогава Кейси се появи от скривалището си.

— Откога си там? — попита Мередит с усмивка.

— Достатъчно дълго — увери я Кейси и влезе в апартамента. — Знаеш ли, на живо е още по-привлекателен, отколкото на снимките.

— Така е.

Кейси изгледа многозначително робата на Мередит.

— Когато ви видях двамата на прага, ми се стори, че преча на нещо.

— Нищо

подобно.

— На мен ми изглеждаше точно така — настоя Кейси.

— Между нас няма нищо — увери я Мередит. — Просто ме целуна, това е всичко.

— Ха-ха! — изсмя се Кейси. — Слушай, след като аз долових електричеството отдалеч, значи и ти си го уловила. Беше толкова силно, че би захранило Манхатън да свети цяла година.

— Той има богат опит да омайва жените.

— И разбирам защо. Трябва да има закон мъжете да не са толкова привлекателни.

Мередит се ухили и затвори вратата.

— Внимавай, Кейси — предупреди тя, — да не те омагьоса.

— Така ли? Ти добре се справи.

— Има номер — обясни Мередит привидно сериозно. — Никога не го гледам право в очите.

Кейси помълча за малко.

— Слушай, щом не си станала от леглото, значи си смятала да си легнеш. Ако не искаш да работим тази вечер…

— О, не — отвърна Мередит разсеяно. — Ако трябва да ти кажа истината — появяваш се в съвсем подходящ момент. Имам нужда нещо да откъсне мислите ми от… други въпроси. — Направи пауза. — Почти бях забравила, че ще идваш.

Кейси се ухили.

— Да, мъж като него, предполагам, е в състояние да те накара да забравиш доста неща.

— Александър няма нищо общо — настоя Мередит. — Просто забравих, това е всичко.

— Сигурно — отвърна Кейси скептично. — Защо просто не си признаеш, че си луда по него?

Мередит не отвърна. Докога ще отричам, запита се тя.

Рим

В света на бизнеса отдавна гледаха на Карло Манети като на колос. Беше интелигентен и агресивен мъж, започнал почти както Константин Киракис: в началото имал само една мечта и свирепа амбиция. Целта на Манети била да стане най-големият производител на коли в Италия. По време на следването си в колежа се издържал, като работел в две фабрики за сглобяване на мотоциклети, а после станал инженер в голям завод за производство на коли. Там напредвал бързо и след няколко години го издигнали до вицепрезидент. Преди двадесет години се отказал от сигурността на този пост, за да създаде собствена компания. Вложил всичките си спестени пари в една идея — спортната кола „Ринегато“, която го направила заможен мъж. Сега той бе точно онова, което винаги бе мечтал да бъде: най-големият и най-добрият. Италианците го наричаха che si a fato de sa — човек, постигнал всичко сам. Беше вдовец с една дъщеря, която — както Александър разбра — учила рисуване в Училището за изящни изкуства в Париж.

От три години Александър се интересуваше от заводите на Манети в Рим, Милано и Флоренция. Манети се справяше много по-добре от автомобилните заводи на „Киракис“ в Германия и Англия, затова Александър гледаше на италианските предприятия като на ценна придобивка за корпорацията си. Предложи две оферти, но Манети ги отхвърли категорично — заводите му не били за продан на никаква цена, нямал желание да се превръща в част от империята „Киракис“. Отказите не обезсърчиха Александър. Карло Манети, като всички други хора, имаше цена. И Александър все някога щеше да разбере каква е тя.