Игра на богове

Бейшър Норма

— Е, синьор Киракис, упорит мъж си — засмя се Манети, докато разговаряха по време на обяд. — Възхищавам ти се. Преследваш до дупка онова, което желаеш. Разбираемо е защо се радваш на такива успехи. — Отпи голяма глътка вино. — Но този път настойчивостта няма да ти помогне. Както вече съм споменавал: Манети не продава заводите си на никаква цена. Нито сега, нито когато и да е.

— Не става въпрос да продаваш, Карло — увери го Александър. — Ще продължиш да бъдеш президент на „Манети моторс“. Ще имаш и място в борда на директорите на „Киракис“.

— Та това е все едно да продам! — изръмжа Манети. — Няма аз да ръководя нещата.

Не, синьор, изключено!

Александър понечи да каже нещо, но спря. Млада висока жена с изящна фигура приближаваше към тяхната маса. Беше оставила дългата си гъста черна коса да се спуска свободно покрай източеното й лице. Александър се изправи, но Манети остана седнал, ухилен до уши, когато я видя.

— Донатела — поздрави я той топло. — Как ме откри?

— Секретарката ми каза, че ще обядваш тук — отвърна тя и се наведе да го целуне по бузата. Обърна се и се усмихна на Александър. — Buon giorno!

— Buon giorno, signorina 3 — отвърна Александър и се усмихна ласкаво на красавицата.

— Синьор Киракис, това е дъщеря ми. Донатела, запознай се със синьор Александър Киракис.

— Радвам се най-после да ви видя, синьор Киракис — откликна тя на английски със силен акцент. — Слушала съм толкова много за вас.

— Удоволствието е мое, синьорина — увери я Александър.

— Моля, наричайте ме Дона. Донатела е прекалено официално, а „синьорина“ ме кара да се чувствам възрастна.

3

Buon giorno, signorina — Добър вечер, госпожице (итал.) — Б.пр.

— Дона — прие той. — Баща ти ми разказа много за теб.

Тя се обърна към Манети.

— Какво си му разказвал за мен, татко? — попита с глезен тон.

— Нищо, което да не отговаря на истината — отвърна Манети, без да прикрива гордостта си. — Че си красива и талантлива млада жена и един ден ще бъдеш прочута художничка.

Тя отново се обърна към Александър.

— Не бива да вярвате на всички таткови думи — подхвърли тя небрежно. — Той е… Как да кажа… предубеден.

Александър издърпа стол за нея. Манети поръча ново вино за всички, но Александър забеляза, че Донатела Манети почти не докосна чашата пред себе си. Докато ги гледаше двамата заедно, прецени, че всичко чуто е вярно. Ако Манети наистина има някаква слабост, то това е дъщеря му. Старият негодник бе като мека глина в ръцете й. Александър се смееше вътрешно, наблюдавайки как Манети се мръщи сърдито на младите мъже, които й се усмихваха, когато минаваха покрай масата им. Едва ли някой мъж ще посмее да я докосне, помисли си Александър. Манети е готов да убие всеки, който би опитал да направи нещо повече от ръкостискане с нея.

— Още колко ще останеш в Рим? — попита Донатела.

— Тръгвам утре — отвърна Александър. — Чакат ме няколко неотложни задачи в Ню Йорк. Ще ми бъде изключително приятно, ако двамата ми правите компания за вечеря в „Пергола“.

Манети поклати глава.

— Моите извинения, но вече имам други планове. Среща… Изключително важна среща — обясни той.

— Аз съм свободна и с радост ще дойда — вметна Донатела бързо.

Александър се поколеба за миг. Представяше си как Манети ще приеме факта той да прекара цяла вечер сам с дъщеря му. Представяше си и какво ще си помисли

Мередит, ако се разчуе в светските хроники. Някои репортери успяваха да превърнат и най-невинната среща в нещо подозрително. А от друга страна, нямаше как да се измъкне, без да я обиди.

— Не знам… — сумтеше Манети.

Очевидно се чувстваше неловко от идеята неговата невинна и наивна дъщеря да прекара вечерта сама с мъж като Киракис. Александър долови бащинската загриженост и се развесели. Да не би Манети да се притеснява, че той ще се опита да съблазни дъщеря му? Нали би изложил на риск мисията си? Манети нямаше от къде да знае, но Александър не би докоснал Донатела дори да не предстояха преговори за сливането. Не желаеше да прави нищо, с което да загуби Мередит, а личният му живот все някак се прокрадваше във вестниците.

— Моля те, татко — не спираше Донатела. — Няма нищо нередно да вечерям със сеньор Киракис, особено в такова препълнено заведение като „Пергола“.

— Няма от какво да се притесняваш, Карло — обади се и Александър. — Дона ще бъде в пълна безопасност, все едно се намира в прегръдките на майка си.

— Майка й е мъртва — възнегодува Манети.

Очевидно не бе доволен, дъщеря му да се прехласва по Александър.

— Татко, ненавиждам да стоя сама вкъщи, докато ти си на делова среща — обяви Донатела и глезено се нацупи. — Ще бъде приятно да прекарам вечер извън къщата, която си превърнал почти в затвор с подсилени мерки за сигурност.

— Хора в нашето положение трябва винаги да са предпазливи, Донатела — отбеляза баща й строго.

— Моля те, татко, нали ще ми позволиш?

Тя въобще нямаше намерение да се предаде.

Манети, неспособен да откаже нищо на дъщеря си, най-после склони.

— Е, добре. — Обърна се към Александър. — Ще се погрижиш да се прибере вкъщи, нали? Мога ли да ти имам доверие?

— Напълно.

— За мен дъщеря ми означава повече от собствения ми живот — обяви Манети с предупредителни нотки в гласа. — Поверявам я на грижите ти тази вечер. Не злоупотребявай с доверието ми, иначе ще съжаляваш.

— В никакъв случай няма да те подведа, Карло.

Александър хвърли поглед към Донатела. Тя се усмихваше.

— Той е упорит негодник, но рано или късно ще приеме. — Александър отнесе телефона в другия край на стаята, настани се на дивана и разхлаби вратовръзката си.

— Винаги става така.

— Звучиш доста уверено — отбеляза Мередит.

— Познавам Манети. А и знам колко тежко е финансовото му състояние, далеч по-лошо, отколкото признава — обясни той лаконично. — Нужни са му пари. Разбираш ли, Мередит, Карло Манети е извървял дълъг път. Започнал е от нищо и е изградил империя, но има една основна слабост. Адски се страхува от бедността. Не би издържал да претърпи финансов крах.

— Просто ми се ще всичко вече да е приключило — призна тя. — Липсваш ми.

— Не повече, отколкото ти на мен. — Нямаше думи, с които да й сподели колко му липсва наистина. Откакто бяха разделени, той започна да си дава сметка колко важна е тя за него всъщност. — Ще ме посрещнеш ли на летището, когато се върна?

— Само ми кажи кога.

— Ще ти изпратя телеграма.

— Ще бъда там — отвърна тя и се засмя.

Господи, колко обичаше нейния смях!

— Ще ми се да говорим още, но не ми е възможно — сподели той. — Имам среща.