Игра на богове

Бейшър Норма

Продавачът се завърна с карфицата.

— Ето я, синьор…

Александър го спря.

— Колко струва? — попита той и посочи огърлицата.

— Шестстотин и петдесет хиляди лири.

— Мога ли да я видя?

Продавачът извади колието от витрината и го постави върху парче черно кадифе.

— Уверявам ви без никакво колебание, синьор, че това е най-красивото бижу в цял Рим. То е почти на двеста години. Камъните са несравними.

— Изумителна е — съгласи се Александър и я разгледа по отблизо.

Сапфирите имаха цвета на очите на Мередит.

— Това е специална огърлица, синьор… Сигурно е за някой специален човек — предположи продавачът.

— Опаковайте я — прекъсна

го Александър и извади чековата си книжка.

През прозореца на боинга Александър наблюдаваше дълбоките сини води на Атлантическия океан. Докъдето поглед стигаше, не се виждаше нищо друго, освен вода. Колко измамно гладко изглежда на повърхността, помисли си той. Съвсем като очите на Мередит: така спокойни и сини на пръв поглед, прикриващи огнената й природа. Колко пъти се бе взирал в тези очи и се бе опитвал да си представи какво точно мисли тя, какво чувства?

Извади малката кожена кутия от джоба на сакото си и бавно я отвори. Огърлицата лежеше върху тъмносиньо кадифе. Повдигна я и я огледа от различни страни под ярката слънчева светлина, нахлуваща през прозореца. Преди година, ако някой му бе казал, че ще заплати такава сума за подарък на жена, щеше да му се изсмее в лицето. Но след като срещна Мередит Кортни, всичко се промени. Тя представляваше точно това, което винаги бе търсил у една жена. Най-после разбра какво е да си влюбен, истински влюбен. Искаше да й покаже тази любов. Да я накара и тя да го обича повече от всичко друго на този свят. Сега вече знаеше, че ще направи всичко — абсолютно всичко, — за да й докаже колко много я обича. Чувстваше се на седмото небе от щастие. Парите не означаваха нищо за него, ала най-после да се влюби, да постигне онова, което винаги бе смятал за невъзможно, бе нещо, което наистина нямаше цена.

Сега разбираше колко се е заблуждавал през цялото време. Говореше, че я желае, че копнее за нея, че двамата са подходящи един за друг; беше се опитвал да я възбуди физически. Но никога — нито веднъж — не й каза магическите думи — че я обича. Не бе сигурен, че до снощи и той самият го знаеше. Усещането бе прекрасно и екзалтиращо и той нямаше търпение да го сподели с нея.

Лимузината на телевизията спря пред блока и Мередит слезе, а портиерът се втурна да поеме тежкото й куфарче. Направи му знак, че не е нужно.

— Всичко е наред — увери го тя. — Ще се справя.

Той задържа вратата, за да мине.

— Щом като сте сигурна, госпожице Кортни…

— Сигурна съм. — Усмихна му се вежливо. — Но ти благодаря, Чарли.

Прекоси фоайето до асансьорите и се качи на дванадесетия етаж. Денят се оказа крайно изтощителен и тя се чувстваше уморена. Започваше да усеща напрежението от воденето на две предавания едновременно. Макар да правеше „Светът във фокус“ всекидневно и почти винаги на живо, установи колко по-трудно е „Манхатънски наблюдател“ — това бе нейното предаване и за него отговаряше единствено тя. Тази вечер не искаше нищо друго, освен да хапне съвсем леко, да си вземе гореща вана и да си легне рано. Чакаше я обаче пълно куфарче с бележки, изрезки и снимки — трябваше да ги прегледа, за да се подготви за предстоящото интервю с Александър. Усмихна се. Как й се искаше да прекара една вечер с него сега! Той беше в Рим и с всеки изминал ден тя установяваше колко много й липсва; липсваше й повече, отколкото допускаше, че е възможно. Звънеше й всяка вечер — обикновено късно — и говореха с часове. След това Мередит лежеше будна и се опитваше да усмири емоциите ей. Осъзнаваше, че започва да се влюбва в него. Не знаеше обаче дали е възможно двамата

да имат съвместно бъдеще.

Влезе в апартамента, остави куфарчето до вратата, пусна чантата си върху стола и си съблече палтото. Седна на дивана и докато прослушваше съобщенията от телефонния секретар, си събу обувките. От Александър нямаше нищо — нито телеграма, нито обаждане. Вероятно няма да се прибере тази вечер. Сигурно ще й се обади по-късно.

Позвъняването на вратата прекъсна мислите й. Отиде да отвори.

— Телеграма за госпожица Мередит Кортни — обяви униформеният куриер.

Подписа се на разписката, взе плика и затвори вратата. Разкъса плика и бързо прочете телеграмата.

„Пристигам на Кенеди в 22:45 точка Един час престой до отлитане за Монреал точка Колата ми ще бъде пред блока ти в 21:30 точка Трябва да те видя точка Много важно точка

С обич Александър“

Мередит остана загледана в телеграмата. Беше я подписал „с обич“. Никога не бе споменавал тази дума; не го направи дори вечерта, когато се опита да я съблазни. Явно не я използваше често. Щом прибягваше до нея сега, когато се налага да лети до Канада, все едно по каква причина… Изведнъж осъзна, че независимо от усилията си, независимо от решимостта си да не допусне да се случи, наистина се е влюбила в Александър. А и той е влюбен в нея. Сега вече няма връщане назад, помисли си тя. Тази вечер трябва да му кажеш, че го обичаш, да му покажеш, че го обичаш!

За майска вечер беше необичайно студено. Мередит седеше в притъмнената лимузина и наблюдаваше напрегнато как частният самолет на „Киракис корпорейшън“ — рулира на пистата. Щом вратата се отвори и Александър се появи на върха на стълбичката, тя взе решение. Разполагаха само с час, но трябваше да сподели с него мислите и чувствата си.

Излезе от колата и тръгна към самолета, докато Александър слизаше по стъпалата. Когато стъпи на пистата, двамата се затичаха почти едновременно и се прегърнаха. Целунаха се — отначало нежно, а после с настойчивост, която заплашваше да загубят контрол. В прегръдките на Александър Мередит имаше чувството, че дълбоко в душата й се е отприщил бент, и тя позволи на всички толкова дълго задържани емоции да я залеят. И Александър откри непознати дотогава чувства: изпитваше копнеж да е близо до нея — копнеж, който нямаше нищо общо с физическото влечение.

Най-после Мередит наруши тишината.

— Липсваше ми — прошепна тя и нежно прокара пръсти по лицето му, както слепец търси път в тъмнината.

— И ти на мен. — Отново я целуна. — Толкова, колкото и очаквах да ми липсваш.

Хванати под ръка, се отправиха към колата. Той задържа вратата, а после се настани до Мередит.

— В телеграмата споменаваш, че било спешно. Защо трябва да отидеш в Монреал още тази вечер?

Той свъси вежди.

— В офисите на корпорацията е избухнал пожар. Властите подозират умишлен палеж — отвърна мрачно. — Трябваше да летя директно от Рим за Монреал, но исках да те видя… макар и за час.

— Радвам се, че си решил така — сподели тя нежно.

— Тръгнах от хотела рано, но летището беше затворено поради лошото време. Докато чаках, се обадих в офиса и Джордж ми съобщи за пожара. — Поклати глава. — Кроях такива прекрасни планове за тази вечер, за нас двамата…

— Всичко е наред — увери го тя. — Ще разполагаме с достатъчно време, когато се върнеш.

— Ела с мен — предложи той. — Имаме толкова неща да си кажем…

— Ще ми се да можех, но няма да стане — отвърна тя. — Никога не съм била толкова натоварена, колкото сега. Да се вдигна и да замина посред нощ…