Игра на богове
Шрифт:
— Но се е оказа, че не е така — заключи Мередит.
— Никога не се получава така — отвърна той с уморена усмивка. — Да, корпорацията е изключително важна за мен. Тя ми принадлежи по рождение, наследство е от баща ми. Но сега вече съм наясно, че е невъзможно да бъде същността на целия ми живот, точно както и твоята кариера не може да бъде всичко за теб. — Наля чаша вино и й я поднесе. — Ще ти хареса. От собственото ми лозе е.
— Значи се занимаваш и с винопроизводство? — изненада се за пореден път Мередит.
— Притежавам замък в
Мередит се разсмя неволно.
— Извинявай. Просто ми е трудно да си представя как изглеждаш, зает с каквато и да било физическа работа.
— Намирам го за изключително забавно. — Допълни чашата й с вино. — Бях малък, едва четиринадесетгодишен, когато баща ми се сдоби с лозята. Винаги съм имал особена слабост към Франция — наследено е от майка ми, предполагам — и затова с охота оставах там. Мама се ужасяваше, като ме гледаше как работя в лозята, но на мен ми доставяше удоволствие, а татко твърдеше, че така ще натрупам опит. Оказа се прав.
— Вероятно и двамата много ти липсват — предположи Мередит.
Александър кимна.
— Когато ги загубих, започнах да осъзнавам колко е важно да имаш семейство, да си с някого, с когото да споделяш всичко.
Мередит го погледна в очите и неволно потръпна. Дали е от виното, запита се тя, или от начина, по който я гледаше. Усети, че поруменява, но нямаше сили да спре това.
— Всеки има нужда от някого — промълви тя и замълча, преднамерено избягвайки погледа му.
Той забеляза празната й чаша.
— Още вино?
Тя поклати глава.
— Започвам леко да се замайвам. А и става късно…
Александър кимна.
— Прости ми, matia mou. Толкова ми е приятно, че загубих представа за времето. Уморена ли си?
— Малко — призна тя.
Той се усмихна.
— Ела… Ще ти покажа стаята ти.
Ярка слънчева светлина, нахлуваща през огромните прозорци, събуди Мередит на следващото утро. Седна в леглото, протегна се и погледна античния часовник върху тоалетката. Наближаваше пладне. Запита се дали Александър още спи.
Някой тихо почука на вратата. Преди Мередит да отговори, влезе прислужница.
— Госпожице, аз съм Даниел — представи се тя със силен френски акцент. — Мосю Киракис разпореди да видя как сте, да питам какво желаете за закуска и да ви предам, че тези пакети са за вас. — Посочи към куп кутии върху близкия стол. — Дрехи, които ще са ви необходими. Надявам се размерът да е точен.
Мередит не успя да скрие учудването си.
— Благодаря! — изрече бързо тя.
— А закуската, госпожице?
Замисли се за момент. Нямаше особен апетит тази сутрин.
— Нещо леко — реши тя. — Например кроасан с масло, конфитюр и кафе.
— Да, госпожице. —
— Даниел — извика я Мередит. — Александър… господин Киракис… стана ли вече?
— Да, госпожице. Той стана рано. Призори отиде в конюшнята — уведоми я Даниел. — Каза да го потърсите там, след като закусите.
Мередит кимна.
— Непременно.
— Тук ли да ви сервирам закуската, или ще слезете долу? — попита Даниел.
Мередит я погледна дружелюбно.
— Ще сляза, благодаря.
Отвори една по една кутиите и прегледа съдържанието им. Джинси, панталони, памучни ризи, дори бричове за езда. И всичко точно по нейните размери. Усмихна се. Той наистина мисли за всичко.
Избра джинси и розова риза. Докато се обличаше, се опита да си спомни откога не се е качвала на кон. Дали ще язди така добре, както някога?
Съвсем скоро ще разбера, помисли си тя.
Намери Александър в корала, възседнал великолепен дорест кон. Изглеждаше доста по-различно от безупречно облечения председател на директорския борд на „Киракис корпорейшън“. Сивите му панталони бяха напъхани във високи черни ботуши за езда, а ръкавите на бялата памучна риза — навити почти до лактите. Вятърът развяваше черната му коса. Мередит никога не го бе виждала толкова спокоен.
— Добро утро! — поздрави тя и се качи на оградата. Обърна се и й се усмихна: Добър ден, мила! Добре ли спа?
— Твърде добре, бих казала — уточни тя и се настани удобно на най-горната греда. — Но виждам, че ти не си губиш времето.
— Свикнал съм да ставам рано, независимо в какъв час съм си легнал. — Дръпна юздата на темпераментния кон. — Ще пояздиш ли с мен?
— С удоволствие.
— Яздила ли си някога?
Мередит се засмя.
— Там, където отраснах, не е ясно кое научаваш първо: да яздиш или да ходиш. Много вода изтече оттогава, но съм чувала, че не се забравя.
— Щом си сигурна — прие той. — Конете ми са доста темпераментни. За мен кон и жена без темперамент не са привлекателни.
Тя го изгледа многозначително.
— Изглежда се опитваш да ми подскажеш нещо, а?
— Ти как мислиш?
— Че си доста прям.
Александър направи знак на едно от конярчетата.
— Оседлай Аполон за госпожица Кортни.
— Да, сър.
Момчето се отдалечи, а Александър се обърна към Мередит.
— Госпожица Кортни — повтори той тихо, та само тя да го чуе. — Но няма да е за дълго така.
Щом се качи на седлото, Мередит се върна към уменията си да язди с изненадваща бързина. Почти бе забравила колко обича това занимание. Тя и Александър часове наред се разхождаха на коне из имението и завършиха с буен галоп по брега на океана. После слязоха и поведоха конете по плажа, отдадени на удоволствието от уединението си и прекрасната гледка. Мередит бе доволна, че дойде, че му даде възможност да й обясни какво е станало. Вярваше му, защото така й се искаше и защото сега вече бе убедена, че наистина я обича.