Игра на часове
Шрифт:
Човекът погледна дясната предна седалка. Ето: списание „Пийпъл“. Той надигна глава. Жената току-що бе оставила количката на редицата и сега разговаряше с някаква позната, излязла от магазина. Мъжът посегна и придърпа списанието. Отзад бе залепено етикетче с име и домашен адрес. Колкото до домашния телефон, мъжът вече го имаше. Сякаш за негово удобство жената бе сложила отстрани на стъклото надпис „Продава се“ с телефонния си номер.
Още един успех. Ключовете висяха на таблото. Мъжът подбра онези, които трябваше да са от дома й, притисна ги върху топка маджун и бързо взе отпечатъци. Влизането
И последна печалба: мобилният й телефон бе оставен в гнездото върху таблото. Той пак се озърна. Жената продължаваше да бъбри. Ако имаше такова желание, мъжът можеше преспокойно да убие бебето, да открадне покупките и да подпали колата, а жената щеше да усети едва когато наоколо гръмнат писъци и пламъците лумнат до небесата. Той се огледа. Хората бяха твърде заети, за да му обърнат внимание.
Грабна телефона, натисна бутона за главното меню и откри номера. После влезе в телефонния указател, извади от джоба си дигитален фотоапарат колкото пръста си и започна да снима екран след екран, докато не приключи с всички имена и телефони от списъка. Върна телефона на място, помаха на бебето и се прибра в колата си.
Седна и обмисли резултатите. Разполагаше с нейното име, домашния й адрес и факта, че е омъжена и има поне три деца. Списанието беше адресирано до Джийн и Харолд Робинсън. Освен това имаше номера на домашния и мобилния й телефон, имената на множество важни за нея хора, както и отпечатък от ключовете й.
Вече е моя заедно с чудесното си семейство.
Жената се върна във вана и потегли. Той проследи с поглед как тя ускорява и излиза от паркинга, без изобщо да подозира, че само за няколко кратки минути се е сдобила с нов близък познат. Мъжът помаха с ръка на нищо неподозиращата майка на футболиста. Ако късметът ти изневери, може пак да се видим.
Той погледна часовника си. Три потенциални обекта за по-малко от двайсет минути. Вдъхна дълбоко свежия въздух на процъфтяващото градче Райтсбърг, преживяло наскоро три последователни жестоки убийства.
Е, още нищо не бяха видели.
9
Райтсбъргската морга се намираше на тиха сенчеста улица на около три километра от центъра. Заемаше част от малка едноетажна сграда, построена от тухли и стъкло, а отпред се разстилаха терасирани цветни лехи, разцъфтели буйно след неотдавнашните дъждове. Отвън не личеше какво е приютила сградата. Случайният минувач едва ли би се досетил, че точно тук идват мъртъвците, за да бъдат разрязани и проучени в търсене на причината за смъртта им. До самата морга имаше голяма табела, обявяваща, че там е и медицинската практика на доктор Силвия Диас.
Кинг спря лексуса на паркинга и двамата с Мишел слязоха от колата. След миг до тях се приближи полицейски автомобил и Тод Уилямс с усилие измъкна отвътре едрото си тяло. Изглеждаше много нещастен, докато оправяше униформената риза и кобура си.
— Хайде да приключваме — изръмжа той и се втурна навътре.
— Какво му става? — прошепна Мишел.
— Не — знам, но ми се струва, че не обича да гледа трупове.
В приемната
— Тя тъкмо привършва — каза той с безизразен глас, макар че очите му се разшириха, когато зърна изящната фигура на Мишел. — Поръча да ви отведа в кабинета й.
— Откога работите тук? — попита Кинг.
Кайл го изгледа подозрително.
— Има ли значение?
— Просто питах — отвърна Кинг.
— Предпочитам да не се разпростирам на лични теми — отсече Кайл.
— Бас държа, че сте учили във Вирджинския университет, нали? — попита Мишел. Тя се усмихна, пристъпи по-близо и добави: — Страхотно учебно заведение.
Кинг гледаше с развеселена физиономия как партньорката му прилага своите „женски хитрини“, за да изкопчи сведения от Кайл. Рядко го правеше, но Кинг знаеше, че методът е безпогрешен. Кайл едва ли можеше да сподели нещо съществено, но все пак беше полезно да разполагат с информация за всички участници в разследването.
Кайл веднага насочи цялото си внимание към Мишел.
— Завърших сред първенците на курса — гордо обяви той. — Исках да остана в щата, затова работих няколко години в болницата на Вирджинския университет, после станах асистент в онкологичната клиника. По някое време обаче ме уволниха и сметките почнаха да се трупат. Точно тогава тук се откри свободно място. И ето ме в моргата. Слава богу — саркастично добави той.
— Не всеки би се справил с такава професия — каза Мишел.
— Да, така е — самодоволно заяви Кайл. — Освен това съм личен асистент в кабинета на доктор Диас. Тя е там в момента, приема пациенти. Всъщност ме нае и на двете места. Понякога се чувствам като жонгльор с това търчане напред-назад, но поне двете служби са свързани. А по тия места не са чести смъртните случаи, налагащи аутопсия. Само че положението може да се промени, нали? Изведнъж ни се струпа толкова много. Райтсбърг расте не на шега. Да, драга.
И при тия думи Кайл се усмихна.
Докато вървяха след него, Мишел, Уилямс и Кинг си размениха презрителни погледи.
Кабинетът на Силвия се оказа точно такъв, какъвто си го представяше Мишел. Много чист и спретнат, украсен с вкус, поне доколкото е възможно за морга, с усет за женско докосване, което донякъде разсейваше студената антисептична атмосфера, властваща навсякъде другаде из сградата. На закачалката до вратата висяха дамски жакет, грамадна чанта и шапка. Отстрани на пода бяха оставени чифт обувки с високи токчета.
— Много е особена.
Мишел се озърна и видя, че Кайл се усмихва.
— Приемната за пациенти е същата. А шефката не обича да работи в залата за аутопсии, макар че мястото не е много стерилно — всъщност доста е мръсничко. Имаме съблекалня, където си слагаме престилките и защитните очила, но понякога ми се струва, че би предпочела да се преоблича тук, за да не замърси уликите. Мене ако питате, само си трови живота.
— Напротив, за мен е много приятно да чуя, че все още има хора, отдадени на професията си — сухо каза Кинг.