Игра на часове
Шрифт:
— Не съм сигурен — отвърна Уилямс. — Вероятно Силвия ще може да ни каже.
— А часовникът на момичето?
— Май го беше ударило парче от предното стъкло.
— Но нейният часовник сочи два часа, а този на Кани три — каза Мишел. — Ако часовникът на момичето е спрял в два, по време на убийството, как може часовникът на момчето да спре в три, без нещо да го удари?
Уилямс продължаваше да упорства.
— Я стига, ако изключим тая история с часовниците, която далеч не е убедителна, не виждам връзка между убийствата.
Мишел упорито поклати глава.
— Първото убийство
— Наистина трябва да провериш дали часовниците на Стив Кани и Дженифър Пембрук са марка „Зодиак“ — настоя Кинг.
Уилямс извади мобилния си телефон и проведе няколко кратки разговора. Когато приключи, изглеждаше объркан.
— Часовникът, намерен върху ръката на Пембрук, си е неин, марка „Касио“. Майка й потвърди. Но бащата на Кани ми каза, че синът му не носел часовник. Обадих се на един от помощниците да провери. Намереният у него часовник е „Таймекс“.
Кинг сбръчка чело.
— Значи няма „Зодиак“, но часовникът на Кани може да е сложен от убиеца, както навярно и в първото престъпление. Доколкото си спомням, Зодиакът от Сан Франциско също беше извършил убийство на влюбени в уединено място. Почти всичките му убийства бяха около вода или места, носещи имената на реки и езера.
— Скалата, където открихме Кани и Пембрук, се издига над езерото Кардинал — призна неохотно Уилямс.
— А и непознатата не беше много далеч от езерото — добави Мишел. — От най-близкото заливче я делеше само един хълм.
— На твое място, Тод — каза Кинг, — бих започнал да разработвам евентуалната връзка с часовника „Зодиак“. Убиецът все трябва да го е взел отнякъде.
Уилямс бе свел навъсен поглед към ръцете си.
— Какво има? — попита Мишел.
— На пода в колата на Кани открихме кучешка каишка. Предположихме, че е негова. Но бащата на Кани ми каза, че нямат куче.
— Може ли да е била на Пембрук? — попита Кинг, но Уилямс поклати глава.
Тримата замълчаха и се замислиха над загадката. Внезапно телефонът иззвъня. Кинг отиде да вдигне слушалката и след малко се върна с доволно изражение.
— Обади се Хари Карик, бивш съдия от щатския върховен съд, а сега провинциален адвокат. Има клиент, на когото са предявени сериозни обвинения, и се нуждае от нашата помощ. Не пожела да навлиза в подробности.
Уилямс стана и се изкашля.
— Ами… сигурно става дума за Джуниър Дийвър.
— Джуниър Дийвър? — повтори Кинг.
— Аха. Вършеше някаква работа за семейство Батъл. Не е в моята юрисдикция. Прибрали са го в областния арест.
— Какво е направил? — попита Кинг.
— Ще трябва да питаш Хари. — Уилямс тръгна към вратата. — А аз ще взема да се обадя на щатската полиция. Там имат специалисти по убийствата.
— Не би било зле да включиш в разследването и ФБР — посъветва го Мишел. — Ако става дума за сериен убиец, ППТП може да разработи психологически портрет — добави тя, имайки предвид Програмата за предотвратяване на тежки престъпления.
— Никога не съм предполагал, че някой ден ще ми се наложи да попълвам молба за помощ от ППТП.
— Напоследък доста опростиха процедурите —
След като полицаят излезе, тя се обърна към Кинг.
— Жал ми е за него.
— Ще му помогнем, доколкото ни е по силите.
Мишел седна.
— Е, кои са Джуниър Дийвър и семейство Батъл?
— Джуниър е свестен човек, целия си живот е прекарал тук. Не е от най-уважаваните граждани, бих казал. Виж, Батъл са друга работа. Никой от тукашните не може да се мери с тях по богатство. Типичен стар южняшки род.
— И какво точно означава това?
— Означава, че… хм… че са чаровни, своенравни… нали разбираш, малко ексцентрични.
— Искаш да кажеш смахнати — отсече Мишел.
— Ами…
— Всяко семейство е смахнато — прекъсна го Мишел. — Просто на някои им личи повече, отколкото на другите.
— Според мен ще откриеш, че в това отношение Батъл са ненадминати.
7
Хари Лий Карик живееше в голямо имение в източния край на Райтебърг. Докато пътуваха с колата натам, Кинг разказа на Мишел за бившия съдия, преминал на адвокатска практика.
— Преди години е бил местен адвокат, после станал областен съдия, а през последните двайсет години работеше в щатския върховен съд. Всъщност точно пред него положих клетва, когато постъпих във Вирджинското адвокатско дружество. Нали разбираш, от онзи род Лий е. Макар да е над седемдесет, умът му сече като бръснач. След като напусна съда, дойде си пак тук и се засели в семейното имение.
— Ти каза, че Джуниър не бил от най-уважаваните граждани.
— Да речем просто, че от време на време заобикаляше закона. Но доколкото знам, отдавна не е имал неприятности.
— Поне досега, както усещам.
Минаха през порта от ковано желязо, украсена с буквата „К“. Мишел огледа просторното имение.
— Хубаво място.
— Хари изкарва добре, а и родът му определено имаше пари.
— Женен?
— Остана вдовец още на младини. Не се ожени повторно и няма деца. Всъщност, доколкото знам, той е последният от рода Карик.
Отпред се мярна голяма тухлена сграда с бели колони, сгушена между вековните дървета. Но Кинг не продължи в тази посока, а отклони по тесен чакълест път и спря пред малка дъсчена постройка, боядисана в бяло.
— Какво е това? — попита Мишел.
— Разкошната адвокатска кантора на негово превъзходителство Хари Лий Карик.
Почукаха на вратата и отвътре долетя звучен глас:
— Влез.
Домакинът се изправи с протегната ръка иззад голямото дървено бюро. Хари Карик бе висок малко над метър и седемдесет, строен, с побеляла коса и червендалесто лице. Беше облечен със сив панталон, синьо спортно сако, бяла риза и вратовръзка на червени и бели райета. Сините му очи имаха леко лилав оттенък и Мишел с удоволствие забеляза в тях дяволити искрици. Веждите му бяха гъсти и побелели като косата. Ръкостискането му беше енергично, а мелодичният му южняшки акцент омайваше като три пръста любимо питие и удобно кресло, в което да му се насладиш. Енергичните жестове го правеха поне с двайсет години по-млад. Казано с две думи, типично холивудски образ на съдия.