Игра на часове
Шрифт:
Кинг му благодари и затвори телефона.
Когато стигнаха до участъка, Уилямс влезе, последван от Кинг.
Сега полицейският шеф беше на своя територия и държеше да го покаже. Той изрева на помощника, който го беше повикал, да донесе шифрованото писмо и грабна от секретарката си шишенце таблетки против главоболие. Докато Кинг и помощникът влизаха в кабинета му, Уилямс се тръшна на стола зад бюрото и глътна на сухо три хапчета. Преди да поеме от полицая листа и плика, той се навъси.
— И не ми казвай, че не са проверени за отпечатъци.
— Проверени
— Само че собственикът на „Газет“ Върджил Дайлс първоначално сметнал писмото за шега. Изобщо нямаше да научим за него, ако не ми бе позвънила една приятелка, която работи там. Веднага отидох да го взема, но не мога да разбера и дума.
— Върджил да не го е раздавал из цялата редакция, по дяволите? — ревна Уилямс.
— Нещо такова — нервно потвърди помощникът. — Вероятно са го докосвали доста хора. Помолих моята приятелка от вестника да си мълчи, но тя вече беше казала на няколко души, че според нея писмото е сериозно.
Грамадният юмрук на Уилямс се стовари върху бюрото с такава сила, че Кинг и помощникът трепнаха.
— Проклятие! Тая работа излиза извън контрол. Как, по дяволите, да се опазим от разгласяване, щом не можем да удържим под контрол дори хората в Райтсбърг?
— Нека да погледнем посланието — предложи Кинг. — За медиите ще мислим после.
Той се наведе над рамото на Уилямс, докато полицейският шеф разглеждаше плика. Печатът върху грижливо залепената марка беше местен, отпреди четири дни. Писмото бе адресирано с печатни букви до Върджил Дайлс от „Райтсбърг Газет“. В долния десен ъгъл на плика се виждаше кръгче, пресечено с две кръстосани линии. Мястото за обратен адрес беше празно.
— Няма кой знае какво — отбеляза Уилямс, докато разгъваше листа. — Може би някой експерт ще успее да отгатне нещо от изписването на буквите, залепването на марката и тъй нататък, но аз определено не ги разбирам тия неща.
Писмото беше написано с леко размазано черно мастило — пак с печатни букви, подредени в стегнати колонки както хоризонтално, така и вертикално.
— Размазването е от нинхидрина — обясни помощникът. — Нали знаете, с него опушват за търсене на отпечатъци.
— Благодаря — тросна се Уилямс. — Изобщо нямаше да се сетя.
Целият текст беше шифрован с букви и символи. Уилямс поседя няколко минути, разглеждайки внимателно листа. Накрая въздъхна и се облегна.
— Случайно да знаеш как се разчитат шифри? — обърна се той към Кинг.
В този момент помощникът Роджърс — някогашен партньор на Кинг от времето, когато той служеше в местната полиция — почука и влезе с няколко листа в ръка.
— Този факс пристигна току-що за Шон.
Кинг пое страниците и каза на Уилямс:
— Вече знам.
Той отнесе писмото и факса до масичката в ъгъла, седна и се хвана на работа. Десет минути по-късно вдигна глава. Лоша работа, помисли си той. Всъщност беше много по-зле, отколкото да се сблъскат с имитатор, повтарящ някогашните убийства на Зодиака.
— Разшифрова ли го? — попита Уилямс.
Кинг кимна.
— Имам известен опит с шифрограми от времето, когато работех в тайните
Уилямс преглътна нервно.
— И какво пише?
Кинг погледна записките си.
— Има правописни и граматически грешки — нарочно вмъкнати, мисля. Същото правеше и някогашният Зодиак.
Помощникът Роджърс се озърна към Уилямс.
— Зодиак ли? Това пък какво е, по дяволите?
— Сериен убиец от Калифорния — обясни Уилямс. — Избивал е хора доста преди да се родиш. Така и не го заловиха.
В сините очи на Роджърс трепна паника.
Кинг зачете:
Вече трябва да сте намерили момичето. Тя е накълцана, ама туй не съм аз. Вие я нарязахте да търсите улики. Хич ги няма. Повярвайте ми. Часовникът не лъже. Тя беше нумеро уно. Ама идват още номера. Много. Още нещо. Аз не съм, повтарям, не съм Зодиака. Нито пък негово второ, трето ши четвърто превъплъщение. Аз съм си аз. Хич няма да ви е лесно, туй да си го знайте. Кога свърша, ще си мечтаете да е бил Зодиака.
— Значи това не е краят — бавно изрече Уилямс.
— Всъщност боя се, че е само началото — отвърна Кинг.
12
Помощник-шериф Кланси беше висок, едър и полагаше отчаяни усилия да прикрие тревогата си.
— Ще се справиш ли? — втренчи се в него Силвия. — Нямам желание да ми припаднеш в ръцете.
— Всичко ще е наред, докторе — отговори той с бодър глас.
— Виждал ли си друг път аутопсирано тяло?
— Разбира се — отсече полицаят.
Силвия завъртя поглед към Мишел.
— Става дума за изстрел в главата с едри сачми.
Мишел въздъхна дълбоко.
— Готова съм.
— Това си е част от професията — каза Кланси, полагайки усилия да се престори на самоуверен. — Идният месец шефът ще ме прати на курсовете по криминалистика на местопрестъплението.
— Програмата е страхотна, много ще научиш. И дано онова, което ще видиш сега, не те накара да се откажеш. — Силвия пристъпи към стоманената врата. — Неофициално наричаме това място „зала на ужасите“. Тук се пазят телата, пострадали от изключително тежки травми: изгаряния, експлозии, дълъг престой под вода. И огнестрелни рани в главата — добави натъртено тя.
Натисна един бутон на стената и вратата се отвори. Силвия прекрачи вътре и след малко се върна, бутайки пред себе си количка с труп върху нея. Откара количката до масата за аутопсии и включи хирургическото осветление.
Кланси се закашля и вдигна ръка пред маската си. Силвия бързо му изнесе същата лекция за отслабването на обонянието. Той неохотно отдръпна ръка, но изглежда, му се виеше свят. Силвия побутна към него стол на колелца. Мишел забеляза това. Кланси не. Двете жени се спогледаха мълчаливо.