Игра на часове
Шрифт:
— Имаш ли представа откога е мъртва? — попита Кинг.
— Твърде много зависи от телосложението, околната среда и степента на разлагане. При толкова стар труп аутопсията може да ни даде само приблизителна представа за времето на смъртта.
— Забелязах, че някои от пръстите са изгризани — каза Кинг.
— Очевидно е работа на животните — отвърна Силвия и добави замислено: — Но все пак би трябвало да има повече признаци за намесата им. В момента се мъчат да установят самоличността.
— А какво мислиш за вдигнатата ръка? — попита Кинг.
— Съжалявам, това е работа за полицията. Аз нямам думата. Само им
— Няма нищо лошо в това да използваш специалните си познания, за да помогнеш при разкриването на престъпление — отбеляза Мишел.
— Изглежда логично, нали? — Силвия помълча. — Мога само да кажа, че ръката нарочно е била подпряна с клон. Но защо… нямам представа. — Тя се обърна към Кинг. — Беше ми приятно да те видя, дори и при тези обстоятелства.
Силвия се ръкува с Мишел и тръгна обратно.
Докато тя се отдалечаваше, Мишел каза:
— Бях останала с впечатление, че сте излизали отдавна.
— Така е. Мина повече от година.
— Но тя май си мисли, че още не сте приключили.
— Сърдечно благодаря за догадката. Може би скоро ще предложиш и да ми гледаш на ръка. Готова ли си да тръгваме? Или искаш да си довършиш кроса?
— Благодаря, стигат ми вълненията за днес.
Докато минаваха край трупа, Кинг спря и се загледа в ръката, която продължаваше да сочи небето. Лицето му изведнъж се напрегна.
— Какво има? — попита Мишел.
— Часовникът — каза той.
Тя се вгледа и забеляза, че стрелките сочат един часа. Часовникът изглеждаше спрял.
— Какво му е на часовника?
— Мишел, това е „Зодиак“.
— „Зодиак“?
— Нещо ми подсказва, че пак ще се сблъскаме с този убиец — каза Кинг.
5
Уединената скала над едно от основните разклонения на дългото петдесет километра езеро Кардинал отдавна бе станала за юношите от Райтсбърг любимо място, където се събираха за множество дейности, които родителите им едва ли биха одобрили. Тази нощ от облачното небе валеше дъжд, вятърът разтърсваше клоните на дърветата и върху скалната площадка имаше само една спряла кола, но въпреки всичко двамата в нея проявяваха завидно усърдие.
Девойката вече беше гола, а бельото и роклята й лежаха грижливо сгънати до обувките на задната седалка. Младежът трескаво се мъчеше да изхлузи ризата над главата си, докато момичето разкопчаваше панталоните му; теснотията усложняваше тази задача. Най-сетне ризата поддаде и приблизително по същото време панталоните бяха смъкнати от задъханата млада дама, за която очевидно търпението не представляваше добродетел при дадените обстоятелства.
След като си сложи презерватив, младежът се измести към средата на предната седалка, а приятелката му го възседна с лице към него. Прозорците на купето започваха да се замъгляват. Младежът се загледа над рамото на момичето през предното стъкло, после дишането му се ускори и той затвори очи. Беше му за пръв път, но партньорката му изглеждаше доста по-опитна. Мечтаеше за този миг поне от две години, докато напорът на хормоните се засилваше до непоносима степен. Той се усмихна, докато момичето стенеше и се люшкаше върху него.
После отвори очи и престана да се усмихва.
Силуетът с черната качулка го гледаше втренчено през запотеното предно стъкло. Като през мъгла видя как пушката
Посегна да завърти ключа на таблото, когато лявата врата се отвори и той отново зърна черната качулка. Пред безпомощния му поглед цевта на пушката се завъртя насреща като най-смъртоносната змия на света. Младежът започна да умолява, после се разплака. От разбития му нос шуртеше кръв. Отдръпна се назад от убиеца, докато се блъсна в трупа на момичето.
— Моля ви! — изхленчи той. — Не, господи, не!
Деветте едри сачми го улучиха в черепа със силата на огромен чук и той рухна до мъртвото момиче. Макар че отзад бе станало на пихтия, отпред тялото й изглеждаше незасегнато. Ако я видеше просната по гръб, човек трудно би определил как е убита. Причината за смъртта на приятеля й беше далеч по-очевидна — той просто нямаше лице.
Убиецът подпря пушката от дясната страна на колата, отвори вратата и посегна навътре. Сложи часовник върху китката на младежа и намести ръката му върху таблото, после я заклещи между таблото и вратата. След това се зае с часовника на момичето. Свали от пръста й евтин аметистов пръстен и го прибра в джоба си. От врата на младежа взе медальон с лика на свети Кристофър и също го пъхна в джоба си.
Накрая изрече над трупа на момчето:
— Съжалявам. Не носиш лична вина, но си част от първородния грях. Не умираш напразно. Ти помогна да се поправи една отдавнашна злина. Нека това да те утеши.
Не си направи труда да се помоли над момичето. Извади от джоба си един предмет и го остави на пода, затвори вратата и се отдалечи с тежка стъпка. Дъждът нахлуваше през разбитото предно стъкло и обливаше двамата мъртви голи младежи, които сякаш се вкопчваха един в друг.
На пода лежеше предметът, оставен от убиеца.
Кучешка каишка.
6
Полицейският шеф Уилямс бе наминал да посети кантората на „Кинг и Максуел“ в двуетажна тухлена сграда, разположена в малкия, но изискан център на Райтсбърг. По-рано в същите помещения се намираше адвокатската кантора на Кинг. Полицаят седеше с шапка в скута и разказваше за зловещото двойно убийство. Лицето му беше обтегнато от тревога, а очите подпухнали.
— Напуснах полицията в Норфък, за да си нямам работа с подобни гадости — започна Уилямс. — Бившата ми жена ме накара да се преселим тук заради спокойствието и тишината. Как само сбърка тая жена, дявол да я вземе! Нищо чудно, че се разведохме.
Кинг му подаде чаша кафе и се настани отсреща, а Мишел остана да седи на ръба на коженото канапе.
— Чакай само вестниците да надушат тази история. Горката Силвия… Едва беше приключила с аутопсията на онова момиче, а сега се налага да прави още две.