Игра на часове

Балдачи Дейвид

— Къде беше скритото шкафче, ако разрешиш да попитам? — каза Кинг, след като се намръщи на партньорката си.

Реми леко издърпа едно чекмедже, после почука дървената плоскост точно под него. Разкри се тясно пространство с ширина петдесет сантиметра и дълбочина около шейсет.

— Тайно отделение — обясни Реми. — Изглежда като част от облицовката, но при изтеглянето на горното чекмедже се задейства скрито лостче. Когато почукаш по десния горен ъгъл, капачето се отваря.

Кинг внимателно огледа механизма.

— Хитро измислено.

— Винаги съм искала

да имам тайно чекмедже в гардероба си — каза Реми. — Още откакто бях малка.

— Но грабителят не е знаел как се отваря — подхвърли Мишел.

— Джуниър Дийвър не знаеше как се отваря — поправи я Реми. — Почти всички чекмеджета в гардероба бяха изподраскани и разбити. Доста пари хвърлих за поправката. И затова стигне ли се до съд, ще смъкна кожата на Джуниър. Не пропускайте да го кажете на Хари.

— Но откъде някой друг освен вас е разбрал, че тук има тайно отделение? — попита Мишел.

— С годините може и да съм се изпуснала пред някого. Не бях много предпазлива, защото имаме първокласна охранителна система, или поне така си мислех.

— А системата беше ли включена? — попита Кинг.

— Да, само че на третия етаж няма детектори за движение, а и прозорците тук не са свързани с инсталацията. Системата беше монтирана преди години, след като едва не се случи трагедия. Сигурно тогава са смятали, че третият етаж е недостъпен за грабители — добави раздразнено Реми.

— Каква трагедия? — попита Кинг.

Реми се обърна към него.

— Отвлякоха сина ми Еди.

— Не бях чувал — каза той.

— Случи се преди повече от двайсет години, докато Еди още учеше в колежа.

— Но явно всичко е приключило добре — каза Кинг.

— Да, слава богу. Дори не се наложи да платим петте милиона откуп.

— Защо? — попита Мишел.

— Агенти на ФБР проследиха похитителя и го убиха в престрелка. Чип Бейли, агентът, който спаси Еди и застреля похитителя, живее наблизо. Още работи за ФБР в Шарлотсвил.

Кинг каза:

— Значи по време на обира тук не е имало никого?

Реми седна на ръба на голямото легло с балдахин и почука с изящните си дълги пръсти по резбованата дървена колона.

— Савана още беше в колежа. Завърши през зимата, но реши да остане и да се позабавлява след дипломирането. Сигурно и вие вече сте наясно, че моята дъщеричка обича забавленията. Еди и Доротея бяха извън града. Икономът Мейсън и Сали, която се грижи за конюшните, живеят в отделна къща, доста далеч от тази. Но и да бяха тук, нямаше да забележат нищо. Прозорецът на спалнята ми гледа към задната част на терена.

— Значи живеете в къщата съвсем сама? — попита Мишел.

— С Боби! — отвърна предизвикателно Реми. — Децата ни вече са големи. Навремето ни гостуваха безброй приятели и роднини. Неведнъж тази голяма къща е била препълнена с хора. Сега е само наш дом.

— Но през нощта на обира къщата е останала съвсем празна — каза Кинг. — Доколкото разбрах, тогава ти си била в болницата заедно с Боби.

— Точно така, в Райтсбъргската общинска болница.

— Казаха ни

обаче, че сте се върнали оттам едва около пет сутринта — каза Мишел. — Твърде дълго посещение е било.

— Спах там — обясни Реми. — От болницата ми предложиха стая срещу неговата.

— Много любезно от тяхна страна.

— Нашата фамилия е изписана върху сградата, милинка — отбеляза Реми с притворна сърдечност. После добави с далеч по-груб тон: — Откровено казано, това е най-малкото, което могат да направят срещу петнайсет милиона долара.

— О — възкликна смутено Мишел.

— Според полицаите всички улики сочат към Джуниър, включително и отпечатъците му.

— Но той е работил тук — каза Кинг. — Това може да обясни отпечатъците.

— Открили са ги отвън върху едно от стъклата на разбития прозорец — възрази Реми и добави: — Наех Джуниър да работи вътре в спалнята, не отвън, зад проклетите прозорци.

— И доколкото разбрах, откраднати са вещи и от гардероба на Боби?

— Да, беше разбит.

— И какво е взето? — попита Мишел.

— Елате да видите сами.

Реми ги изведе от спалнята си и продължи към края на коридора, където отвори нова врата. Попаднаха в стая, която вонеше на дим от пури и лула. Мишел мислено отбеляза, че стаята има силно мъжко излъчване. Над камината висеше празна стойка за пушка. На другата стена се кръстосваха два старинни меча. Тук-там бяха закачени маслени картини с изображения на великолепни коне. В единия ъгъл имаше поставка, отрупана с множество стари, изтъркани лули, в другия — походно писалище и стол. Леглото беше тясно, а на нощното шкафче до него се извисяваше куп ловни, риболовни и научни списания. Една цяла стена бе отделена за снимки на Боби Батъл — висок широкоплещест мъж с къдрава черна коса и лице, сякаш изваяно от стомана. Повечето снимки го представяха като ловец или рибар, но на една от тях се готвеше за скок с парашут, а на друга пилотираше хеликоптер.

Реми размаха длан пред носа си.

— Извинявайте за миризмата. От четири дни проветряваме, а още не се е разнесла. Сигурно вече се е просмукала в килима и мебелите. Боби много обича лулите и пурите.

Докато оглеждаше бърлогата на Робърт Е. Лий Батъл, Мишел като че зърна друг образ, различен от този на снимките — едър, грубоват мъж, който се бори с живота и никому не прощава. Мисълта, че подобен мъж сега лежи в кома и едва ли някога ще се възстанови, я потисна, макар че никога не го бе срещала и се дразнеше от репутацията му на женкар.

Мишел посочи няколко снимки на Батъл с голяма група хора.

— Кои са тези?

— Част от служителите на Боби. Той беше инженер, след това стана бизнесмен. Притежава над сто патента. Като гледате стаята му, може да ви се стори, че съпругът ми е мислил само за развлечения, но Боби държеше най-много на работата. Всичките му изобретения носеха печалба.

— Кога се запознахте? — попита Мишел и бързо добави: — Знам, че въпросът е личен, но той изглежда толкова интересен човек.

Реми неволно се усмихна.