Игра на часове
Шрифт:
— Преди четирийсет и пет години той влезе в бащиния ми магазин за дрехи в Бирмингам, щата Алабама, и обяви, че ме е виждал няколко пъти, че съм най-красивото момиче, което е срещал, и че ще се ожени за мен. Просто искал баща ми да знае, но добави, че не моли за разрешение, както е обичаят там и до ден-днешен. Каза, че аз съм единствената, която трябва да убеди в намеренията си. И наистина ме убеди. Тогава бях само на осемнайсет и не знаех нищичко за живота, но се оказах костелив орех.
— Напорист мъж — каза Кинг.
— Беше с десет години по-голям от мен. Когато се оженихме, още нямаше много пари, но пък имаше ум и енергия. Беше изключителен. И все пак пожела мен.
Последните думи бяха изречени с учудващо смирение.
Е, сигурно и ти не си била за изхвърляне — каза искрено Кинг.
— Мисля, че бях от малкото момичета, които го заслужаваха. О, имали сме и добри, и лоши моменти както във всяко семейство — тихо добави Реми. Тя отвори една врата и им кимна да се приближат. — Гардеробът на Боби.
Пространството вътре беше по-тясно, отколкото в нейния гардероб, но и тук бе работила ръката на майстор.
Реми избута настрани няколко закачалки с панталони и посочи изкъртената странична плоскост на един от шкафовете.
— Тук има тайно отделение, приблизително колкото моето, както виждате, едното чекмедже не стига до края. Много хитро измислено, защото отпред е почти невъзможно да се прецени колко дълбоки са чекмеджетата. А малката ключалка отстрани почти не се забелязва, ако не я търсиш специално. Влизала съм тук хиляди пъти, без изобщо да разбера.
Кинг бързо я стрелна с поглед.
— Значи не си знаела, че Боби има тайно чекмедже?
Едва сега Реми осъзна, че е казала твърде много.
— Да, нямах представа — призна тя.
— Какво е откраднато?
— Има ли значение? — отсече тя. — Знам какво е откраднато от моето шкафче.
— Реми, нима искаш да кажеш, че не знаеш какво е държал тук Боби? — попита Кинг.
Тя дълго мълча. Когато най-сетне отговори, тонът й вече не беше толкова самонадеян.
— Не, не знам.
17
— Добре — каза Мишел, след като напуснаха къщата. — Някой психиатър би могъл да напише цял учебник само за отношенията между Савана и Реми.
— Страшно я дразни, че не е знаела какво има в тайното чекмедже на Боби — каза Кинг, като се озърна към къщата.
— И докато нейният гардероб е изпотрошен, при Боби няма нищо подобно. Многозначителна подробност.
— Точно така. Човекът е знаел къде се намира тайното отделение на Боби, но не е разполагал с ключа.
Преди да си тръгнат, бяха поговорили с Мейсън и останалата прислуга. Отговорите съвпадаха удивително: всички
Двамата се качиха в колата, но вместо да напусне имението, Кинг подкара по асфалтовия път към терена зад къщата.
— Къде отиваме? — попита Мишел.
— На едно благотворително представление миналата година се запознах със Сали Уейнрайт — жената, която поддържа конюшнята. Нека да попитаме и нея дали не е чула или видяла нещо през онази нощ.
Сали беше на около двайсет и пет години, симпатична, дребничка, но жилава, с дълга кестенява коса, вързана на опашка. Когато Кинг и Мишел спряха пред конюшнята, тя чистеше едно от отделенията. Избърса с кърпа потта от челото си и се приближи до колата.
— Вероятно не ме помните — започна Кинг. — Бяхме заедно на благотворителната демонстрация по обездка в Шарлотсвил миналата година.
Сали се усмихна широко.
— Разбира се, че те помня, Шон. — Тя се озърна към Мишел. — Двамата с мис Максуел вече сте доста известни.
— Кой знае как ни одумват — отвърна Кинг, после огледа конете в конюшнята и попита: — Яздят ли още в семейство Батъл?
— Доротея никога не е обичала ездата. Еди язди често. Той участва в инсценировките на битки от Гражданската война, понякога в ролята на кавалерист.
— А вие участвате ли? — попита Мишел.
Сали се разсмя.
— Аз съм от Аризона. Пет пари не давам за Гражданската война. Видях, че Савана си е у дома. Тя ходеше по състезания, нали? — попита Кинг.
По лицето на Сали се изписа лека досада.
— Да, ходеше.
Кинг зачака с интерес дали Сали ще добави нещо.
— Тя е страхотна ездачка. Е, не я бива много в чистенето, грижите за конете и отношенията с хората, дето не са се родили със сребърна лъжичка в устата…
Сали изведнъж сякаш се стресна от приказките си.
— Не се бой, Сали — успокои я Кинг. — Знам много добре какво имаш предвид. — Той помълча и добави: — А мисис Батъл язди ли?
— Тук съм от пет години и нито веднъж не се е качвала на кон. — Сали се подпря на греблото. — Видях ви, като пристигахте. На гости ли бяхте?
Кинг й обясни защо са дошли и лицето на Сали помръкна. Тя хвърли боязлив поглед към голямата къща.
— Нищо не знам за това.
— В такъв случай предполагам, че през цялото време си била в къщата за прислугата заедно с Мейсън и останалите?
— Точно така — потвърди Сали. — Лягам си рано. Работата ми почва още в зори.
— Не се и съмнявам. Е, ако все пак си спомниш нещо, обади ми се.
Кинг й подаде визитната си картичка. Тя дори не я погледна.
— Нищо не знам, Шон, наистина нищо.