Игра на часове
Шрифт:
— Мислех, че той е в затвора — обади се Мишел.
Жената бавно завъртя очи към нея.
— Беше. Пуснаха го под гаранция, сладурче. Аз дойдох от Западна Вирджиния да помогна за хлапетата, докато Джуниър се измъкне от тая каша. Ако изобщо успее. — Тя поклати едрата си глава. — Да краде от богаташи. Няма нищо по-тъпо, но Джуниър си е тъпак открай време.
— Знаете ли кога ще се върне? — попита Кинг.
— Ще вземат дечурлигата от училище, тъй че скоро би трябвало да пристигнат. — Присила ги изгледа недоверчиво. — И за какво
— Адвокатът на Джуниър ни нае да търсим доказателства за неговата невинност — обясни Кинг.
— Е, много ще трябва да се потрудите.
— Значи смятате, че е виновен? — го попита Мишел, като се облегна на перилата.
Присила я погледна с нескрито презрение.
— И друг път е вършил подобни глупости.
— Да, но този път може да не е негова работа — каза Кинг.
— Тогава аз съм телевизионна звезда и нося дрехи четирийсети номер.
— Щом ще се връщат скоро, може ли да ги почакаме вътре?
Присила вдигна пистолета, който държеше в другата си ръка; досега го бе крила от тях зад месестото си бедро.
— Лулу не обича да пускам в къщата чужди хора. А и няма начин да разбера дали сте онези, за които се представяте. — Тя насочи пистолета към Кинг. — Не ми се ще да те гръмна, щото си симпатично момче, ама хич няма да ми мигне окото да надупча и теб, и тая кльощава фльорца, ако вземете да ми играете номера.
Кинг шеговито вдигна ръце.
— Разбрано, Присила. — Той помълча и добави: — Хубав пистолет имаш. Деветмилиметров „Хеклер и Кох“, нали?
— Де да го знам, беше на мъжа ми — отсече Присила. — Но умея да стрелям.
— Тогава ще се поразходим навън — каза Кинг и отстъпи заднишком по стъпалата, като дръпна Мишел.
— Ваша си работа. Само гледайте да не ми откраднете колата — каза Присила и затвори вратата.
— Кльощава фльорца, а? — възкликна Мишел. — Бих й завряла онзи пистолет…
Кинг я сграбчи за рамото и я дръпна по-надалеч от караваната.
— Хайде да запазим самообладание. Някой друг път ще си играем на детективи.
Докато се отдалечаваха, Кинг се наведе, вдигна един камък и го метна в близкото дере.
— Как мислиш, защо Реми Батъл е оставила тайното чекмедже в гардероба на Боби разбито? Наела е човек да поправи нейното. Защо не е поправила и това на Боби?
— И като стана дума, аз също имам въпрос — добави Мишел. — Защо брачната й халка е била в това чекмедже? Все разправя колко страхотен бил съпругът й. Тогава защо не си носи халката? Не може да е заради чекмеджето. Тя е разбрала едва след кражбата на халката и другите неща.
— Може да е подозирала, че Боби крие нещо от нея, или пък са имали проблеми. Както каза Хари, Боби си падаше по тънката част. А може просто да ни е излъгала.
Мишел изведнъж трепна.
— Допускаш ли, че Джуниър е бил нает от някого да се вмъкне в къщата и да открадне каквото е имало в тайното чекмедже на Боби?
— Кой друг освен Боби
— Човекът, който го е изработил.
Кинг кимна.
— И този човек би предположил, че вътре ще има ценности. Всъщност може да е същият, който е направил и чекмеджето на Реми. Боби може да го е наел за работата, без да споделя с жена си.
— Е, според мен можем да отхвърлим варианта Реми да е наела Джуниър да се вмъкне в къщата и да обере чекмеджето на съпруга й. Ако знаеше къде е, би го направила и сама.
— Ако знаеше къде е — уточни Кинг. — Може би не е знаела или не е можела да го открие сама, затова е наела Джуниър да свърши работата и да маскира всичко като обир.
— Но ако го беше наела, нямаше да повика полицията.
Кинг поклати глава.
— Не и ако Джуниър я е измамил и е обрал нейното чекмедже, търсейки това на Боби. И може би Джуниър не ни казва нищо, защото изчаква да види как ще се обърнат нещата.
— Защо изведнъж почва да ми се струва, че случаят е далеч по-сложен, отколкото смятат хората? — въздъхна уморено Мишел.
— Никога не съм го смятал за лесен.
Двамата се завъртяха към вана, който спря пред караваната.
Кинг погледна хората в колата, после се озърна към Мишел. Изглежда, че Лулу е платила гаранцията. Онзи на предната дясна седалка е Джуниър. Дай да видим дали ще изкопчим истината от него.
— Както върви досега, не бих се надявала. Напоследък истината май е станала дефицитна стока.
20
Джуниър Дийвър приличаше на човек, който си изкарва хляба с физически труд. Джинсите и тениската му бяха покрити с петна от боя и здраво полепнали стърготини. Беше висок над метър и деветдесет, а дебелите му и силни ръце, загорели от слънцето, бяха покрити с безброй белези, ожулвания и поне пет татуировки (доколкото ги преброи Мишел), посветени на майка му, на Лулу, на „Харли Дейвидсън“ и други подобни теми. Дългата му, оредяваща и прошарена коса беше вързана на опашка, която обаче подчертаваше доколко е напреднало оплешивяването. Щръкналата козя брадичка, рошавите бакенбарди и издутите червендалести бузи му придаваха вид на Дядо Коледа. Той извади от вана най-малкото си дете — шестгодишно момиченце с красиви кафяви очи и тънки плитчици — с нежност, на каквато Мишел не би допуснала, че е способен.
Лулу Оксли беше слаба и облечена в елегантен черен костюм. На краката си носеше обувки с нисък ток. Кестенявата й коса беше сплетена професионално на сложна навита плитка, а очите й гледаха през изящни очила с тънка златна рамка. В едната си ръка държеше куфарче, а с другата стискаше ръчичката на осемгодишно момче. Третото дете, момиче на около дванайсет години, излезе след нея, помъкнало голяма ученическа чанта. Всички деца носеха униформите на местни католически училища.
Кинг пристъпи напред и протегна ръка на Джуниър.