Игра на часове
Шрифт:
Ударът изотзад пропука черепа му. Едрият мъж залитна, хвана се за главата и се завъртя. През бликащата по лицето му кръв видя насреща си човек с черна качулка и с лопата в ръцете. Успя да отбие с лакът втория удар, макар че костта изпращя и се строши. Крещейки от болка, Джуниър рухна назад. Проснат върху студения дървен под, той видя как лопатата отново полита към него. Намери сили да замахне с крак и да подкоси противника.
Човекът с качулката тежко падна по гръб, но веднага пак скочи на крака. Джуниър седна, крепейки счупената си ръка. Задъхан, той запълзя назад, продължавайки да рита срещу врага, за да го държи на разстояние.
Джуниър Дийвър беше висок над метър и деветдесет и тежеше около сто и двайсет килограма. Знаеше, че ако успее поне веднъж да удари по-дребния си противник, положението веднага ще се промени. Щеше да убие копелето. Осъзнаваше, че с тия тежки рани би имал само един — единствен шанс. Като участник в редица кръчмарски побоища той имаше известен опит. Смяташе да подмами противника.
Коленичи и отпусна чело към пода, сякаш бе останал без сили. Когато видя лопатата да се надига, той се хвърли напред и улучи нападателя право в корема. Двамата прелетяха през цялата стая и с трясък пробиха дъсчения кофраж.
Рухнаха на пода и се търкулнаха настрани един от друг. Джуниър се опита да задържи по-дребния мъж, но болката в ръката и рамото беше непоносима. От пукнатия му череп бликаше кръв и натискът върху мозъка бързо влошаваше двигателните му способности. Направи усилие да сграбчи врага за краката, но онзи се оказа по-бърз. Търкулна се настрани, сграбчи една от счупените дъски и заблъска Джуниър по главата. Ударите ставаха все по-силни и по-яростни; дъската се пукна, ронейки криви гвоздеи, и накрая се сцепи на две. Джуниър изстена, падна, търкулна се и повече не стана. Коремът му подскачаше от усилията да диша, кръвта продължаваше да блика от многобройните рани по главата, а той лежеше неподвижно със затворени очи.
Мъжът с качулката се приближи предпазливо, очаквайки нова измама. Изруга първо Джуниър, после себе си, че е подценил жертвата. Преди малко беше сигурен, че един точен удар в тила ще е достатъчен. Постепенно се успокои, умът му се избистри и той си каза, че трябва да приключи работата. Хайде да свършваме.
Стомахът му се бунтуваше, гърлото му сякаш беше натъпкано с памук, а приливът на млечна киселина в мускулите го замайваше. Залитайки, той коленичи до Джуниър и измъкна от джоба си къса дебела пръчка и парче въже. Намести гаротата около дебелата шия на Джуниър и бавно започна да стяга, докато чу как жертвата се дави в борба за въздух. Продължи да върти равномерно пръчката, поддържайки натиска. Няколко минути по-късно издутият корем се надигна за сетен път и застина.
Мъжът пусна пръчката и клекна. Усети, че рамото му е наранено от сблъсъка с Джуниър и кофража. Нищо, щеше да го преживее. Много по-сериозен бе фактът, че битката вероятно е оставила наоколо веществени доказателства. Методично се огледа под лъчите на акумулаторния фенер. Беше облян в кръв, храчки и полусмляна храна. За щастие носеше качулка, ръкавици и дреха с дълги ръкави — само един негов косъм, изтръгнат с корена, би могъл да осигури на полицаите ДНК и да се превърне в съдебен кошмар за него.
Огледа мъртвеца и пода в търсене на следи, които биха го издали пред колегите на Силвия Диас. Дълго време човърка под ноктите на Джуниър, за да провери дали там няма издайнически остатъци
Той стисна китката на Джуниър, за да се увери, че няма пулс, поседя пет минути и провери отново. Добре познаваше трудно доловимите промени в човешкото тяло след смъртта и сега забеляза със задоволство, че са налице. Човекът си беше отишъл. Посегна и внимателно вдигна лявата ръка на Джуниър. Дръпна коронката на часовника и нагласи стрелките точно на пет — също както бе сторил измамникът с Боби Батъл. Това щеше да прати ясно послание на полицаите и имитатора. Искаше те да знаят. Вместо да подпре ръката, той я отпусна, после извади от чантичката върху пояса на Джуниър черен маркер и изрисува върху дъсчения под стрелка, сочеща право към часовника. Накрая свали от колана му и прибра в джоба си голямата катарама с емблемата на Националната асоциация на автомобилните състезатели.
Шумът го стресна и му трябваха няколко секунди, за да осъзнае откъде идва. Бръмчеше мобилният телефон на Джуниър, изпаднал при борбата. Той погледна екрана. Звъняха от дома на Джуниър. Е, нека си звънят. Джуниър вече никога нямаше да се прибере.
Изправи се с треперещи крака, погледна проснатия мъж с гарота около шията, после завъртя очи към клоунската маска до него и по устните му трепна усмивка. Още една победа за справедливостта, каза си той. Не възнамеряваше да се моли над тялото на Джуниър. С един ритник изключи акумулаторния фенер и къщата потъна в мрак; мъртвецът изчезна като по магия.
Следващият звук, който чу, го потресе до мозъка на костите.
Задаваше се кола.
Той изтича към един от прозорците. Фаровете прорязваха мрака и идваха право насреща.
42
Кинг и Мишел слязоха от лексуса и се огледаха. Бяха сменили колата в жилището на Кинг, защото единият фар на Мишел се беше повредил. Кинг извади фенерче, но тънкият лъч се загуби безпомощно в тъмнината.
— Колата му е тук — каза Мишел и потупа с длан каросерията на пикапа, препълнена с инструменти и строителни материали.
— Джуниър! — извика Кинг. — Аз съм Шон Кинг. Искаме да поговорим с теб.
Мишел събра длани около устата си.
— Джуниър! Джуниър Дийвър!
Спогледаха се.
— Може да е в къщата.
— И какво, на тъмно ли ще работи? — отвърна Кинг.
— Ако е в мазето, светлината няма да се вижда.
— Добре, май ще трябва да влезем.
— Имаш ли още едно фенерче в колата?
— Не, но може да има в пикапа на Джуниър.
Потърсиха и наистина откриха фенерче в кабината. Сега вече два лъча прорязваха мрака.
Влязоха и се огледаха.
— Джуниър — извика отново Кинг.
Зашариха с фенерчетата из стаята. В ъгъла голямо платнище покриваше нещо, което приличаше на купчина тухли. Наоколо бяха струпани дъски и други строителни материали, инструменти, кофи и торби цимент — истинска бъркотия.
— Хей, досущ като в твоята къща — подхвърли Кинг.
— А пък ти днес си същински връх на остроумието. Виж, там са стъпалата към мазето.
Мишел извика надолу. Никакъв отговор.
— Дали не му се е случило нещо? — попита тя.