Игра на часове
Шрифт:
— Не я познавах добре — гласеше неизменният отговор.
Но от предпоследната стая нечий глас каза:
— Влизай.
Когато излезе след две-три минути, изглеждаше дълбоко потресена.
— Добре ли си? — попита Кинг.
— Нищо ми няма, просто току-що получих неприлично предложение от двуметрова жена на име Хайди.
— Ако искаш, мога да изчакам в колата.
— Млъквай!
— Сигурно е заради приветливия ти вид.
Последната врата бе отворена от млада жена с дълъг халат, който не прикриваше напълно тежките извивки на тялото
Седнаха край малка маса, около която бяха разположени четири стола. Стаята беше доста уютна, макар че Кинг неволно се озърташе към разхвърляното легло в ъгъла и купчината бельо върху него. Завъртя се и срещна строгия поглед на Мишел.
— Значи си познавала Ронда? — попита Кинг.
— Да, сър.
Кинг плъзна изпитателен поглед по нея. Изглеждаше толкова млада, че ако я беше видял да се вие полугола около пилона, сигурно щеше да я наметне с одеяло и да повика баща й да я прибере.
— От полицията разговаряха ли вече с теб?
— Да, сър, по-точно от ФБР. Във всеки случай така се представиха.
— Можеш ли да повториш какво им разказа?
— Да, сър.
— Не си длъжна да ме наричаш „сър“, Пам. Аз съм Шон, а това е Мишел.
Пам огледа пухкавите пръсти на краката си с напукан лак и преметна крак върху крак.
— Извинявай, Шон, май съм малко нервна.
Мишел я потупа по ръката.
— Няма за какво да се тревожиш.
— Нали разбирате, след като убиха Ронда и тъй нататък… Навярно можеше да е всяка от нас, макар че Ронда поемаше рискове, каквито аз никога не бих поела.
— Какви рискове? — попита Кинг.
— С нея работехме в едни и същи клубове. Тя излизаше с мъже, които изобщо не познаваше, стига да се държаха мило. Аз съм в занаята само от две години, но знам да се пазя. Тя обаче винаги се връщаше. — Пам избърса сълзите си. — Само че онзи път не се върна.
— Имаш ли представа с кого е излязла тогава? — попита Мишел.
— Не. Както казах и на другите, понякога тя ме предупреждаваше, преди да излезе, друг път не.
Пам отпи глътка кафе и избърса пълните си устни с трепереща ръка. Кинг забеляза, че червеният й лак е олющен.
— Кога я видя за последен път?
— Около две седмици, преди да я намерят. Договорите ни бяха приключили, но аз подписах за още един месец. Тук ми харесва. Плащат добре, а хората са любезни. Рядко се случва заведението да ти осигури квартира, храна и тъй нататък.
— И не идват клиенти да ти досаждат, предполагам — каза Кинг.
— Не, сър, няма такива работи. Заведението го забранява категорично.
— Случвало ли се е да я видиш с непознат мъж? Не е ли споменавала, че се среща с някого?
— Не, нищо такова. Съжалявам.
Кинг й подаде визитната си картичка.
— Ако си спомниш още нещо, обади ни се.
Унесени в мисли, двамата се върнаха при колата на Мишел. Кинг огледа пълния паркинг.
— Не
— Ненормална работа, ако питаш мен — каза Мишел. Тя все още се мръщеше, докато сядаше зад волана. — Знаеш ли, че за да гледаш подобни танци, трябва да си навършил двайсет и една, но можеш да ги изпълняваш още на осемнайсет? Логично ли ти се струва?
Кинг се настани до нея.
— Признавам, нелепо е. Да не говорим колко е унизително. Затова ли си в толкова лошо настроение?
— Не! Легендарният „Афродизиак“ се оказа пълна загуба на време — затова не съм в настроеше.
— Как можеш да говориш така? Не само получи предложение за работа като танцьорка на пилон, което сигурно ще ти дойде добре, когато нашата фирма закъса, но отгоре на всичко си намери и приятелка в лицето на Хайди.
След миг Кинг енергично разтриваше ударената си ръка.
— Дявол да го вземе, Мишел, знаеш ли как боли! — възкликна обидено той.
— И още повече ще те заболи, ако не млъкнеш.
41
Джуниър Дийвър излезе от недовършената си къща и вдигна очи към тъмното небе. Чувстваше се изтощен — беше работил цял ден за чужди хора, преди да дойде тук, за да кове греди и шперплат. Приключи с покрива малко преди да се стъмни, после влезе да поработи вътре.
Но предстоящото дело не му даваше покой. Лулу непрестанно му опяваше. Процесът можел да съсипе всичките им мечти, все това повтаряше. Ами ако мисис Батъл ги осъди? Край на надеждите. После тъща му взимаше думата, а почнеше ли веднъж да говори Присила, нямаше млъкване. Неведнъж през живота си Джуниър бе изпадал в беда. Но не помнеше да е закъсвал чак толкова.
Помисли си за предложението на Реми Батъл. Ех, ако можеше да й обясни. Най-досадното беше, че очевидно никой не му вярваше. И все пак разбираше, че при толкова улики срещу него жената е убедена във вината му.
Докато дъвчеше сандвич и пиеше бира от хладилната чанта, той продължи да размишлява. Ако искаше, можеше да сложи точка на тази история още сега — стигаше само да каже какво е правил онази вечер, — но по-скоро би предпочел да попадне в затвора. Просто не можеше да постъпи така с Лулу. Глупост, голяма глупост бе направил. Но нямаше начин да промени миналото.
Дояде сандвича. Мобилният му телефон бръмчеше, зареден с цял куп послания. Мразеше проклетата машинария; всеки искаше нещо, и то веднага. Джуниър провери списъка на съобщенията. Едното го озадачи — идваше от Шон Кинг. Какво ли иска, запита се Джуниър. Е, щеше да почака.
Върна се в недовършената къща. Наближаваше осем и половина, крайно време да приключва с работата. Беше на крак от четири сутринта. Гърбът го болеше жестоко след толкова катерене по стълбата с гредите. Стар беше вече за такава работа. Но знаеше, че ще я върши, докато грохне съвсем. С какво друго можеше да се занимава човек като него?