История на Александър Велики Македонски
Шрифт:
Бетид 166 , известен с голямата си преданост към Дарий, управляваше град Газа и го охраняваше с малък гарнизон. Александър прецени местоположението на града и заповяда да започнат да прокопават подземен проход и да го покриват с пръст. Морето тук изхвърля много пясък и няма подводни скали и камъни, които да пречат.
Работата започна откъм тази страна, откъдето жителите на града не можеха да ги забележат. За да отклони вниманието им, царят заповяда да придвижат обсадните кули към крепостните стени. Но песъчливата почва се свличаше и пречеше на придвижването на обсадните кули. Движението на колелата се забавяше и горните етажи на кулите се отчупваха. Много войници се нараняваха, без да се сражават, защото на една и съща опасност се излагаха тези, които крепяха кулите отзад, както и тези, които ги придвижваха напред. Ето защо Александър даде заповед да се оттеглят назад, а на следващия ден заповяда войниците да се разположат около обсадните
166
Бетид — управител на гр. Газа (Палестина) при Дарий.
Случайно прелитащ гарван изпусна буцата пръст, която носеше в ноктите си. Тя падна точно на главата на царя и се разтроши, а птицата кацна на най-близката обсадна кула, която бе намазана със смола и сяра. Гарванът напразно размахваше криле и се опитваше да литне. Войниците го хванаха. За този случай Александър сметна, че трябва да се посъветва с гадателите, защото беше суеверен. Аристандър 167 , на когото вярваха най-много, каза, че случката предсказва гибел за града, но че има опасност царят да бъде ранен. Предупреди го през този ден да не предприема нищо. Александър, който се гневеше, че единствено този град го спира, за да влезе в Египет, се подчини на гадателя и даде знак за оттегляне. Това повдигна бойния дух на обсадените. Те излязоха от вратите и настъпиха след оттеглящите се македонци с надежда, че ще постигнат успех. Влизаха в бой по-скоро стремглаво, отколкото в стегнат боен ред. Щом видяха, че македонските войски ги обхождат, спряха настъплението.
167
Аристандър — гадател на Александър.
До царя достигнаха крясъците на сражаващите се. Забравил за предсказаната му опасност, той пристигна в първите бойни редици, като по молба на приятелите си бе облякъл ризница. Някакъв арабин, войник на Дарий, добил неочаквана смелост, прикри меча си под щита и се хвърли като беглец в краката на царя. Той му заповяда да се изправи, за да го приеме сред своите войници. Варваринът прехвърли бързо меча в дясната си ръка и го насочи към врата на царя. Александър избягна удара, като се наведе и отсече със своя меч ръката, отпуснала се вече, без да е успяла. Така той преживя предсказаната му опасност.
Аз съм убеден, че съдбата е неизбежна. Защото Александър, докато се биеше в първите бойни редици, беше улучен от стрела, която проби ризницата му и увисна на рамото му. Лекарят му Филип я извади. Започна да тече изобилно кръв. Всички се изплашиха, тъй като не знаеха колко дълбоко се беше забило острието, прикрито под ризницата. А царят, без да промени дори цвета на лицето си, даде да превържат раната и да спрат кръвоизлива. Още дълго участвува в боя като или скриваше, или надмогваше болката. Поради разхлабване на превръзката кръвта започна да тече по-обилно и раната се поду. Зави му се свят и коленете му започнаха да се подкосяват. Тези, които бяха най-близо до него, го поеха и го отнесоха в лагера. Бетид помисли, че Александър е убит, и ликуващ от победата, се затича към града.
Преди още напълно да заздравее раната, по заповед на Александър издигнаха насип до върха на крепостните стени и изкопаха под тях няколко подкопа. Жителите на града издигнаха нови укрепления, но и те не можеха да се изравнят с поставените върху насипа обсадни кули. Така че и вътрешността на града беше изложена на ударите на врага. Крепостната стена под подкопите се срути и македонците проникваха през развалините й в града. Сам царят предвождаше войниците, които настъпваха пред знамената. Той напредваше още по-непредпазливо отпреди и бе ранен в бедрото. Облегнат на копието си, продължаваше да се сражава между първите. Даже беше разгневен, че е получил две рани при обсадата на един град. Когато започна най-ожесточеното сражение, съгражданите на Бетид, получил вече много рани, го напуснаха. Той продължаваше да се сражава с копие, почервеняло както от неговата кръв, така и от кръвта на неприятеля. И тъй като отвсякъде към него се насочиха копия, той, изчерпал докрай силите си, падна жив в ръцете на македонците. Доведоха го пред обхванатия от необичайна ярост млад цар. Удивлявал се и друг път на такава храброст, проявена от неприятел, Александър каза: „Не ще умреш тъй, както си желал, и запомни, че ще изтърпиш всичко, което може да се измисли срещу един пленник.“ Бетид гледаше царя не само безстрашно, но и дръзко и не отвърна на неговите заплахи. Александър изкрещя: „Не виждате ли колко упорито мълчи? Нима е подложил колене? Нима е помолил за милост? Но ще победя мълчанието му и ако не друго, ще изтръгна от него поне последен стон!“ Гневът му се превърна в ярост. С проврени през глезените ремъци привързаха живия още Бетид към колесница и конете го повлякоха около града. Царят, измислил такова наказание за противника си, се хвалеше, че подражава на Ахил, от когото води потеклото си.
Общо загинаха около
168
Аминта — телохранител на Александър, син на Андромен.
В Египет
Египтяните отдавна бяха настроени враждебно към персийската власт, тъй като нейните представители се държаха високомерно и ги ограбваха. Вестта за пристигането на Александър ги обнадежди. Дори приеха с радост беглеца Аминта 169 , който се настани тук с изпросена власт. Към град Пелусий 170 , където се очакваше да дойде Александър, прииждаше много народ. На седмия ден след като потегли с войските си от Газа, царят пристигна в тази област на Египет, която сега наричат Александров лагер. Заповяда на пехотата да се придвижи към град Пелусий, а той с отбран отряд тръгна по течението на река Нил. Изплашени, персите не оказаха съпротива. Александър пристигна недалеч от Мемфис. Дарий беше оставил Мезак за управител на този град. И когато царят премина река Оронт 171 , той му предаде доброволно осемстотин таланта и царското съкровище. От Мемфис Александър се отправи за вътрешността на Египет по течението на река Нил. Той с нищо не наруши бащините обичаи на египтяните. Накрая реши да отиде при оракула на Юпитер Амон.
169
Аминта — някога управител на област при Александър, след това беглец, решил да превземе Египет.
170
Пелусий — град в Египет.
171
Оронт — река в Сирия.
Казаха му, че до оракула може да се отиде по път, достъпен само за опитни и малко на брой хора. Никъде нямало вода, навсякъде се разстилал само пясък — щом го нагреело слънцето, настъпвала непоносима жега и ходилата на хората обгаряли; борба трябвало да се води не само с непоносимата горещина и липсата на вода, но и с твърдия и остър чакъл, от който краката се наранявали. Вероятно египтяните преувеличаваха трудностите, но силното желание подтикваше Александър, който отиваше при Юпитер недоволен от величието си на смъртен и считаше, че Юпитер е родоначалник на рода му или поне искаше да го смятат за такъв. Затова с малцина спътници се отклони от течението на реката и тръгна към Мереотийското езеро. Тук пратеници на Кирена 172 му поднесоха дарове и го молеха да посети и техните градове. Той прие даровете и установи съюзни отношения с тях. След това продължи към светилището на оракула.
172
Кирена — гръцка колония в Северна Африка.
През първия и втория ден несгодите все още изглеждаха поносими. Още не бяха стигнали до пустинята, но вече вървяха по безплодна и суха почва. Когато пред тях се разстлаха равнините, засипани с дебел слой пясък, те, сякаш навлезли в широко разляло се море, трябваше да се взират, за да открият истинска земя: не се виждаше нито дърво, нито следи от обработваема почва. Не стигаше вече и водата, която камилите носеха в мехове, нямаше го и едрия пясък, нито пък горещия чакъл. Слънцето беше изсушило всичко. Гърлата им съвсем пресъхнаха. Изведнъж като дар от боговете или по случайност облаци закриха слънцето. Това бе голямо облекчение за уморените от жегата дори и ако не завалеше. Излезе буря и заваля пороен дъжд. Всеки, както можеше, гледаше да си събере дъждовна вода, а някои, изнемощели от жажда, я поемаха направо с отворени нагоре уста.
Четири дена вървяха през безкрайна пустиня. Вече бяха недалеч от светилището на оракула, когато ги пресрещна ято гарвани. Бавно птиците ту се снижаваха до земята, тъй като отрядът се движеше бавно, ту се издигаха леко нагоре като водачи, показващи пътя. Най-после стигнаха до оазиса, където беше светилището на бога. Невероятно за разказване: беше разположен сред пустинята, но палещото слънце едва проникваше тук поради клоните на дърветата, които от всички страни го обграждаха и правеха плътна сянка; много извори с чиста вода оросяваха всичко наоколо и напояваха гората; климатът бе удивително мек, подобен на пролетния.