История на Александър Велики Македонски
Шрифт:
Хефестион беше най-любимият приятел на царя. Заедно с него той бе възпитаван. Доверяваше му всичките си тайни. Никой не съветваше по-откровено Александър. Тази привилегия той използуваше разумно като подарена, а не като присвоена. Беше връстник на царя, но го надминаваше по ръст. Затова и цариците, които помислиха, че той е царят, му оказаха почит по техния обичай. Когато пленници евнуси им казаха кой е Александър, Сизигамбида падна на колене пред краката му и започна да се извинява, че е сгрешила, тъй като никога преди не го е виждала. Александър й помогна да стане и каза: „Не си сбъркала, майко, защото и този е Александър.“ Наистина, ако той беше останал до края на живота си така въздържан, вярвам, че щеше да бъде по-щастлив, отколкото, когато, подражавайки на Либер и триумфиращ над всички народи, премина от Хелеспонт до Океана. Така би надвил гордостта и гнева — пороци, които не можа да преодолее. Така по време на пировете не би извършил убийства на беззащитни приятели, отлични пълководци, покровители на толкова много народи. Щастието още не беше го възгордяло. Приемаше го разумно, но не съумя да го задържи при възхода си. По умереност и снизходителност надмина всички царе преди себе си. С девойките царици се държа така благоприлично, както към родни сестри. Съпругата на Дарий, с която никоя нейна връстница не можеше да се сравнява по красота, не само че не оскверни,
Александър ободри жените и прегърна сина на Дарий. Макар и да го виждаше за пръв път, детето не се уплаши и го прегърна. Трогнат от тази искреност, Александър каза на Хефестион: „Колко бих желал Дарий да се поучи от това!“ След това излезе от шатрата.
Александър издигна на брега на река Пинар три олтара — на Юпитер, на Херкулес и на Минерва. После се отправи за Сирия. Напред изпрати Парменион в Дамаск, където се намираше царската хазна. Парменион узна, че го е изпреварил сатрапът на Дарий. Понеже се опасяваше да не би малобройността на войниците му да окуражи противника, реши да потърси подкрепление. Случайно сред изпратените напред съгледвачи попадна някакъв човек, по народност мард 127 , който предаде писмо на Парменион, изпратено от управителя на Дамаск до Александър. Мардът добави, че управителят ще му предаде цялата съкровищница. Парменион заповяда да го задържат под стража и разпечати писмото, в което управителят предлагаше на Александър да изпрати някой от пълководците с малко войници, за да му предаде всичко, което Дарий му е поверил. Парменион изпрати с придружители марда при предателя. По пътя той се отскубна от стражата и преди разсъмване влезе в Дамаск. Това нещо смути Парменион. Страхуваше се от коварство и не смееше да тръгне по непознатия път без водач. Но като вярваше в щастливата звезда на своя цар, заповяда да заловят селяни за водачи по пътя. С тяхна помощ на четвъртия ден пристигнаха пред града.
127
Марди — племе край Каспийско море.
Сатрапът 128 на Дамаск беше започнал вече да се страхува, че няма да му се доверят. Загубил сякаш вяра в непристъпността на градската крепост, още преди изгрев-слънце заповяда да изнесат царските пари — персите ги наричат хазна — и най-скъпите неща, като се преструваше, че бяга. Всъщност, възнамеряваше да ги предложи на македонците като плячка.
Хиляди мъже и жени вървяха след него в привидното му бягство — жалка тълпа, достойна за съжаление от всекиго освен от сатрапа, на когото тези хора се бяха доверили. Защото, за да бъде наградата за предателството по-голяма, той подготвяше за врага плячка, много по-скъпа от каквито и да са пари — знатни мъже, жените и децата на Дариевите пълководци, както и пратениците на гръцките градове, които Дарий, считайки, че там ще бъдат в безопасност, беше оставил в ръцете на предателя. Персите наричат „гангаби“ хората, които носят на раменете си товари. Но тези носачи не можаха да издържат внезапно разразилата се буря и последвалата я виелица, както и скованата от студ земя. Те започнаха да навличат искрящите от злато и пурпур дрехи, които носеха. Никой не ги спря, след като съдбата позволяваше на най-низвергнатите това своеволие. Парменион прецени, че това не трябва да се допуска. Той подкани войниците си като при предстоящо сражение да пришпорят конете и да препуснат към града. Носачите, прегънати под товарите си, подплашени започнаха да ги изоставят и да бягат. Даже и войниците, които ги придружаваха, също уплашени, захвърлиха оръжието и започнаха да се укриват. Сатрапът, който се преструваше също на уплашен, увеличаваше страха им.
128
Сатрап — персийски управител на една област.
По цялото поле се търкаляха царските богатства, парите за заплата на войниците, облеклото на знатни мъже и жени, скъпи вази, златни юзди, богато украсени шатри, препълнени със скъпи вещи колесници, изоставени от собствениците им — гледка, печална даже за македонците, ако нещо можеше да възпре алчността им. Натрупаното в продължение на много години поради една невероятно злощастна случайност сега беше или изпокъсано от клоните на дърветата, или затънало в тиня. Македонците не смогваха да заграбят всичко. Застигнаха челните бегълци. Бяха жени, повечето от които с деца на ръце. Между тях имаше три девойки, дъщери на Ох, който беше царувал преди Дарий, загубили бащиното си величие поради изменчивостта на съдбата, а сега с още по-тежка участ. Сред тази тълпа бяха жената на Ох и дъщерята на Оксатър — брата на Дарий. Тук бяха жената и синът на най-знатния от придворните — Артабан. Името на сина му беше Хистан. Пленена бе заедно със сина и съпругата на Фарнабаз, комуто Дарий бе поверил върховната власт по крайбрежието. Тук бяха и трите дъщери на Ментор и съпругата на знатния пълководец Мемнон. Едва ли имаше незасегнат дом на някой от придворните при това голямо клане. Пленени бяха и спартанци и атиняни, последвали персите след нарушаването на съюзния договор: Аристогитон, Деропид и Ификрат — знатни по произход и прославени между атиняните; спартанците Пасип и Ономасторид заедно с Ономант и Каликрат — също от знатен род. Монетите възлизаха на две хиляди и шестстотин таланта, а теглото на сребърните предмети се равняваше на петстотин фунта. Пленени бяха тридесет хиляди души и седем хиляди глави впрегатен добитък. Боговете отмъстители бързо наказаха този, който предаде това голямо богатство. Един от неговите съмишленици, предан на царя, занесе на Дарий главата на убития предател — известно утешение за предателството, тъй като беше отмъстил и искаше да го увери, че споменът за неговото величие още не е изчезнал в съзнанието на хората.
Книга четвърта
Завладяването на Сирия и Финикия
Доскоро повелител на огромна войска, Дарий, който бе влизал в сражение гордо изправен в колесницата си и си беше спечелвал славата на победител, бягаше през места, неотдавна изпълвани
129
Онха — град в Сирия.
Александър заповяда на Парменион да пази старателно със стража плячката и пленниците и го назначи управител на Сирия, наричана от жителите й Целесирия 130 . Въпреки пораженията сирийците се чувствуваха все още силни и презираха новата власт. Но след като за кратко време бяха покорени, започнаха послушно да изпълняват заповедите на Александър. Предадоха се даже и жителите на остров Арад 131 заедно с царя им Стратон, който тогава владееше не само крайбрежието, но и много области навътре в сушата. Александър сключи с него съюз за вярност и устрои лагера си в град Маратон 132 . Тук му беше предадено писмо от Дарий, написано горделиво, от което се почувствува засегнат. Особено го възмути, че Дарий беше прибавил титлата „цар“ към своето име, а не към неговото и по-скоро искаше настоятелно, а не молеше Александър да върне майка му, жена му и децата: щял да получи срещу тях толкова пари, колкото би събрал от цяла Македония. Пишеше още, че ако Александър желае, той го кани да си премерят в бой силите за правото на равностойна власт; и още, ако може да се вслуша в тези разумни предложения, да се задоволи с бащиното си царство, да напусне чуждата земя, да му стане съюзник и приятел, срещу което той е готов да даде честната си дума и да приеме неговата.
130
Целесирия — Сирия между р. Ефрат, Арабия, планината Тавър и Средиземно море.
131
Арад — остров, разположен близо до брега на Финикия.
132
Маратон — град във Финикия.
Александър отговори на писмото така: „Цар Александър пише на Дарий III: Дарий I, чието име ти си приел, разори най-жестоко гърците, които живеят по брега на Хелеспонт и по йонийските острови, а след това премина морето с голяма войска и обяви война на Македония и Гърция. След него с огромни варварски пълчища дойде Ксеркс, за да завладее отново Македония и Гърция. Победен в морско сражение, той остави в Гърция Мардоний 133 с войски, за да опустошава градовете, да изгаря нивята. А кой не знае, че моят баща Филип бе убит от хора, подкупени от вас с много пари? Вие предприемате грабителски войни и макар да имате оръжие, обещавате пари за главите на противниците си. Така и ти, повелител на толкова голяма войска, неотдавна беше се опитал да подкупиш с хиляда таланта човек да ме убие. Тъй че аз ти се отплащам, а не ти обявявам война. Пък и боговете са на страната на правдата: аз поставих под своя власт голяма част от Азия, а тебе те победих в бой. И макар и да не заслужаваш никакво снизхождение, тъй като не спазваше правилата на войната, все пак, ако ми се покориш, обещавам, че ще ти върна без какъвто и да е откуп майка ти, жена ти и децата ти. Аз зная и да побеждавам, и да щадя победените. Ако се страхуваш и не ми вярваш, аз ти давам честната си дума: ще си отидеш невредим. За в бъдеще, когато ми пишеш, запомни: пишеш не на «някой си» цар, а на «твоя» цар.“
133
Мардоний — персийски пълководец, победен при Платея през 479 г. пр.н.е.
Терзап беше изпратен да занесе отговора.
Александър се отправи за Киликия и зае град Бибъл 134 , който му се предаде доброволно. Оттам достигна до Сидон 135 — град, прочут със своето древно минало и със славата на основателите си. Неговият цар се казваше Стратон и беше поддържан от Дарий. Той предаде града повече по волята на народа, отколкото по своя воля. Затова Александър сметна, че е недостоен да запази властта, и нареди на Хефестион да постави за цар на сидонците човек, който той прецени, че е най-достоен за тази чест.
134
Бибъл — град във Финикия.
135
Сидон — най-старият град във Финикия (дн. Сайда).
По това време на Хефестион гостуваха двама млади мъже, известни с доброто си име. Те отказаха да поемат управлението на града, тъй като според техните обичаи цар може да стане само човек, който произлиза от царски род. Учуден от безкористието им, тъй като не се съблазниха от властта, към която други се стремят с огън и желязо, Хефестион им каза: „Хвала на доблестта ви! Вие разбрахте колко по-достойно е да се презре властта, отколкото да се приеме. Доведете някого от царско потекло, който да не забрави, че е посочен от вас за цар.“
Младежите разбраха, че много от приятелите на Александър го ласкаят поради голямата си жажда за власт. Те решиха, че никой не е по-достоен за тази чест от Абдаломин, свързан чрез далечно кръвно родство с царски род. Сега поради бедност той обработваше зеленчукова градина в околностите на града срещу скромно заплащане. Причина за бедността му, както е у мнозина, беше честността му. Залисан в ежедневните си грижи, той не бе чул дори звъна на оръжието, разтърсил цяла Азия.
Двамата младежи влязоха в градината, която Абдаломин почистваше от плевели. В ръцете си те държаха атрибутите на царската власт. Поздравиха го, както подобава на цар. Единият от тях заговори: „Ти трябва да замениш скъсаната си дреха с тази, която виждаш в ръцете ми! Измий тялото си, замърсено от калта и плевелите, почувствувай се цар и запази скромността си и в това щастие, за което си достоен! А когато седнеш на царския трон и станеш господар на живота и смъртта на всички граждани, внимавай да не загубиш тези качества, заради които поемаш властта!“