История на Александър Велики Македонски
Шрифт:
Имаше сред реката тук-там островчета, към които плуващите инди и македонци достигаха с вдигнато над главите си оръжие. Там ставаха леки схватки, от изхода на които двамата царе предугаждаха изхода на бъдещото сражение. Между македонските войници се отличаваха с безразсъдната си смелост Хегезимах 439 и Никанор 440 , знатни младежи, разчитащи на постоянното си щастие и готови да презрат всяка опасност. Начело с тях най-смелите от младежите, въоръжени само с копия, доплуваха до острова, зает от много инди. Не толкова с оръжието, колкото с храбростта си те избиха много от индите. И можеха да се оттеглят със слава, ако щастливото безразсъдство имаше мярка. Докато гордо и презрително те очакваха тези, които идваха насреща им, бяха заобиколени от укрилите се наоколо инди и бяха обсипани със стрели. Които можеха да избягат, потънаха или в дълбоката река, или във водовъртежите.
439
Хегезимах —
440
Никанор — знатен младеж във войската на Александър.
Този бой разколеба голямата увереност на Пор, който наблюдаваше от брега всичко. Безсилен отначало да предприеме каквото и да е, Александър изготви план, с който да измами противника.
В реката имаше остров, по-голям от останалите, горист и подходящ за засада. На него недалеч от брега имаше изкоп, който можеше да побере не само пехотинците, но и конници. За да отклони вниманието на неприятеля от тази удобна позиция, царят заповяда Птоломей с всичките конници да обикаля встрани от острова, непрекъснато да крещи и да заплашва индите, сякаш се готви да премине реката. Птоломей в продължение на много дни вършеше това. Накрая Пор насочи вниманието си към тази страна, към която го примамваха, така че островът остана без наблюдение от страна на индите. Александър заповяда да поставят на отсрещната страна на брега шатрата му, а гвардейската кохорта да стои пред нея и да показва пред очите на противника нарочно целия блясък на царското величие. Даже облече в царската дреха Атал, равен на него по възраст и много подобен по физиономия и телосложение. Отдалеч изглеждаше, че е самият цар, който седи на брега и не мисли да преминава реката.
Внезапна буря забави изпълнението на плана му, но скоро и тя му помогна, а след това и съдбата го поведе към успешен край.
Александър се готвеше да премине реката с останалите войски откъм тази страна на острова, за която вече казахме. Противникът беше насочил вниманието си натам, където беше Птоломей. Царят беше заел по-ниския бряг, докато излезе буря с дъжд, непоносим даже под покрив. Измокрени до кости, войниците започнаха да напускат саловете и лодките и да скачат на брега. Скачаха безразборно, но шумът им не можеше да се скрие от противника. След това, изведнъж дъждът престана, но надвиснаха толкова гъсти облаци, че закриха светлината, и дори стоящите един до друг не можеха да се разпознаят помежду си. Закрила цялото небе, тъмнината би уплашила всекиго, още повече сред тази непозната река. А може би и противникът щеше да се задържи на брега, към който те бяха тръгнали като слепи и изложени на изненади. Но Александър, който търсеше слава в опасностите, сметна, че неизвестното, което плашеше другите, е за него удобен случай. Той даде сигнал всички мълчаливо да се качат на саловете и заповяда да подкарат първо този, в който беше той. Брегът, към който се отправи, беше безлюден, тъй като Пор все още наблюдаваше Птоломей. Един от саловете, който течението удари в скалата, се беше залостил здраво, но другите излязоха на брега. Войниците получиха заповед да вземат оръжието и да се наредят в бойни редици.
Александър вече водеше войската си, разделена на две фаланги, когато известиха на Пор, че брегът е завладян от македонците и че индите са в критично положение. Сега се прояви слабостта на човешкия разум. Пор помисли, че военният му съюзник Абизар, комуто беше готов да прости, идва, защото така се бяха уговорили. Скоро просветна и пролича бойният строй на неприятеля. Пор изправи срещу него сто квадриги и четири хиляди конници. Вожд на войските, които изпрати напред, беше неговият брат Спитацен. Колесниците бяха най-голямата сила. Всяка от тях возеше по шестима мъже — двама щитоносци, двама стрелци и разположените от двете страни кочияши, също въоръжени. Те отпускаха юздите, когато се сражаваха отблизо, и хвърляха копията върху неприятеля. Обаче през този ден беше невъзможно да се използуват колесниците. Защото, както казахме, поройният дъжд беше направил земята хлъзгава и негодна за яздене. Тежките и трудно подвижни колесници засядаха в тинята и дупките. Александър с бързите и леко въоръжени войници се носеше напред. Скитите и дахите първи от всички връхлетяха върху индите. След това той изпрати Пердика с конница към десния фланг на противника. Когато сражението се разгоря по целия фронт, кочияшите, сметнали, че това ще бъде последна помощ за техните, започнаха да нахлуват през средата на македонския боен ред с отпуснати поводи. Променливо беше злото и за едните, и за другите. Още при първото нападение македонските конници бяха стъпкани, а навлезлите в гъсталаците и непроходимите пътеки колесници причиняваха смъртта на кочияшите. Някъде уплашените коне обръщаха колесниците не само в ямите и пропастите, но и в самата река. Само малцина, измъкнали се изпод стрелите на неприятеля, достигнаха до Пор, който продължаваше упорито да се бие.
Пор, като видя, че по цялото бойно поле се носят колесници без кочияши, разпредели бойните слонове между най-близките си помощници. След тях постави пехотата, стрелците и барабанчиците. У индите барабанът заменя сигнала на тръбата. Те отдавна са свикнали с този сигнал. Пред пехотата носеха статуята на Херкулес. Това въодушевяваше най-силно войниците и се смяташе за военно престъпление, ако не го следват. Даже наказваха със смърт тези, които не го връщаха след боя. Страхът, който някога бяха изпитали пред този вражески бог, се беше превърнал вече в суеверие и страхопочитание.
За кратко време не само видът на големите животни, но и външният вид на Пор възпря македонците. Животните, които се движеха между войниците, изглеждаха като кули, а Пор надвишаваше ръста на обикновен човек. Изглежда, че слонът, на който той се намираше, допринасяше ръстът му да се издига над останалите
441
Антиген — управител на област при Александър.
442
Леонат — телохранител на Александър.
443
Таврон — управител на област при Александър.
Пор заповяда да подгонят слоновете, накъдето видят, че настъпва македонската конница. Но бавното, трудноподвижно животно не можеше да се сравнява по бързина с конете. Варварите не можеха да използуват даже и стрелите, защото не можеха да ги закрепват удобно и леко, ако преди това не подпрат лъка на земята. Така че неприятелят ги изпреварваше с ударите си, докато те се мъчеха да се закрепят на хлъзгавата почва. Започнаха да пренебрегват каквато и да е заповед на царя, както обикновено става, когато вместо пълководеца започне да командува страхът. Появиха се толкова военачалници, колкото бяха отрядите. Един заповядваше бойният строй да се сгъсти, друг — да се разреди. Някой нареждаше да се спрат на едно място, друг — да се заобиколи неприятелят откъм тила. Не се постигна никакво съгласие. Пор с малцината, у които чувството на чест беше по-голямо от страха, продължи да събира разпръснатите и да върви срещу неприятеля. Заповяда да подкарат и слоновете пред войските.
Слоновете причиняваха голям ужас и необикновеното им съскане объркваше не само конете — животно толкова чувствително към всичко, — но и хората, и бойните редици на македонската войска. Само допреди малко македонците се чувствуваха победители, а сега започнаха да се оглеждат накъде биха могли да побегнат. Александър изпрати срещу огромните животни агрианите и леко въоръжените траки — войници, по-добри в престрелките, отколкото в ръкопашния бой. Те започнаха да обсипват със стрели и слоновете, и техните водачи. Фалангата също настъпваше към уплашения враг. Някои от войниците нараняваха слоновете, но биваха стъпквани от тях. Стъпканите послужиха като предупреждение за другите да действуват по-предпазливо. Особено страшна беше гледката, когато слоновете сграбчвайки с хоботите си войниците, ги издигаха над себе си и ги предаваха на водачите си. Сражението се развиваше в полза ту на македонците, ту на индите. Най-после започнаха със секири, защото беше приготвено и такъв вид оръжие, да секат краката на животните. Копиди се наричаха леко извитите мечове, подобни на сърпове. С тях отсичаха хоботите на слоновете. Не само страхът от смъртта, но и страхът преди смъртта заставяше хората да опитват всички средства. Изтощени от раните, слоновете побягнаха и поваляха своите. Накрая и водачите им из попадали на земята, биваха смазвани от тях.
По-голямата част от индите напуснаха бойния строй, изплашени от слоновете, които не можеха да обуздаят. Изоставен, Пор започна да хвърля от слона си стрели върху обкръжилите го врагове. Макар и отдалеч да нараняваше мнозина, сам беше прицелна точка на удари от всички страни. Беше получил вече девет рани — по гърба и по гърдите си — и беше загубил много кръв, но продължаваше да изпраща стрелите, по-скоро изпускани от безсилните му вече ръце, отколкото отпращани. Неговият слон вече се беше вбесил, но все още без рана, се движеше пред бойните редици, докато водачът му съзря, че царят, облян в кръв, е отпуснал оръжието и е почти в безсъзнание. Тогава подкара животното в бягство, преследван от Александър. Но и неговият кон, получил много рани, останал без сила, се отпусна на земята. Докато смени коня си, Александър изостана.
Братът на Таксил, цар на индите, изпратен от Александър, започна да предлага на Пор да не се съпротивлява повече, а да се предаде на победителя. Макар и с изчерпани сили и загубил много кръв, Пор дочу познатия глас и каза: „Познавам брата на Таксил, предател на своето царство.“ И отпрати последната си стрела в него. Тя се заби в средата на гърдите му и излезе откъм гърба. След като даде това последно доказателство за своята храброст, Пор започна да бяга по-бързо. Слонът му, с много рани от стрелите, започна да отпада. Пор се спря и се хвърли срещу преследващата го неприятелска пехота. Александър го настигна. Вече му беше позната упоритостта на Пор и затова го подкани да продължат боя. Едва когато и пехотата, и Пор бяха обсипани със стрели, той, изтощен, започна да се свлича от слона. Индът, водач на слона, сметна, че той слиза, и както обикновено, заповяда на слона да коленичи. Щом това стана, всички останали слонове — защото така бяха научени — коленичиха. Това предаде на победителите и Пор, и войската му.