Изповедта на един македонски четник
Шрифт:
– Ще имам време за една разходка до гарата.
Страхувах се полицейският да не ме придружи. Той се задоволи само да ме предупреди, че в мръкнало хотелът се затварял, войници обграждали града и никой не смеел нито да влезе, нито да излезе от него.
Аз напуснах хотела и тръгнах полека по улиците за гарата.
Тук-там се мяркаха хора, които бързаха да се приберат по домовете си. Точно зад последните няколко къщи имаше мост. Двама души в грубо селско облекло стояха там, облегнати на оградата. Когато приближих, тръгнаха бавно из пътя. Аз ги последвах, като не се стараех да ги настигна. Наоколо не се виждаше никой друг.
На половината път до гарата двамата
Преминахме около един и половина километра през лозята и градините, прескачахме плетове, пресичахме пътеките предпазливо, най-после излязохме на полето. Беше се вече съвсем стъмнило. Спряхме за няколко минути, закрити зад едни храсталаци. Единият от хората ми подаде револвер-наган с колан, който беше натъпкан с куршуми.
– Внимавай сега – пошепна той, – ще минем железния път.
Тръгнахме през полето полека и предпазливо. Когато в тъмнината се провидя насипът на железопътната линия, коленичихме наблизо, а единият от спътниците ми пропълзя да разгледа мястото.
Както границите, тъй също и железопътните линии в Турция внимателно се пазеха от войници. Човекът отпред свирна тихо. Ние се втурнахме нагоре и минахме линията. Около половин километър далеч от нас група стражари се бяха събрали пред малък огън. Нощта бе станала толкова тъмна, че с мъка разпознавах двете фигури пред мене.
Почти веднага навлязохме в планинска местност и започнахме да се изкачваме по хълмовете в подножието й. Цели два часа вървяхме непрекъснато. Спирахме само да се ослушваме. Въздухът ставаше все по-хладен и все по-често се виждаха тук-там, зад някое дърво или скала, петна сняг. Най-сетне спряхме и седнахме под върха на един хълм. Единият от водачите нададе вик; отгоре отговори свиркане, а малко по-късно един човек се яви при нас. Той водеше кон.
– Качете се – предложиха ми, – вие не сте свикнали на много ходене.
Благодарих, защото моите слаби обуща и измокреното ми палто почнаха да забавят вървежа ми. След няколко минути почивка тръгнахме отново нагоре по една стръмна пътечка; един от селяните водеше коня ми. Вървяхме около час и стигнахме една поляна. Лаенето на кучета издаваше близостта на някакво село. Скоро се намерихме между група колиби. Кучетата се нахвърлиха върху нас, но няколко гласа ги навикаха и те постепенно млъкнаха. Една по една, около десетина фигури изскочиха от тъмнината и спокойно ме поздравиха със стискане на ръка. Твърди, загрубели ръце; виждах, че това са селяни. В мрака можах да доловя очертанията на една оградена къща. От нея излязоха пет сенки; като се доближих до тях, разпознах, че са ездачи, загънати с големи бели, овчарски пелерини. От дясното рамо на всеки един стърчеше по една черна пръчка – дуло на пушка. Преди да се ръкувам с тях, знаех, че са комити.
– Добре дошъл, друже – посрещна ме един младежки глас на чист литературен български език. – Ние слязохме да ви поздравим. Останалите са по-нагоре.
Аз се сбогувах с моите двама водачи и всички се качихме на конете. Нашият път беше още тъмен, но пред и над нас белите снежни върхове сияеха с бледи светлини. Вървяхме нагоре през снега и попадахме в дълбоките преспи, които вятърът беше навеял.
Хоризонтът надясно гореше. Пълната луна внезапно се появи на очистеното небе и освети дивата, скалиста планинска местност. Далечните дървета израснаха ясно пред очите ми, но фигурите с пелерините оставаха в едно неясно
Качването ставаше бавно и трудно между скалите и сипеите. Усещах как раменните мускули на моя кон се издуваха и движеха под колената ми. Понякога яздехме по тесни пътеки, които извиваха край надвесени скали. След половин час минавахме по същия път, само че на няколкостотин метра по-високо.
Най-после стигнахме подножието на голяма надвиснала скала. Седнахме до основата, която беше тъй стръмна, че снегът се задържаше само в пукнатините й. Кучета лаеха, като че във въздуха горе. Оттам стигна и един зов, на който другарите отговориха. Чух трясъка на камъни, които се изсипваха по надвесената скала, после различих човешки фигури, които бавно слизаха по тясна пътека, и долових блясъка на оръжието им. Редица от петдесет души слизаше надолу. Приближихме и ние. Начело на дошлите различих висок човек с брада и широкопола шапка. Той ме назова по име и аз улових ръцете на моя стар познайник от София Лука Иванов 9 . Страшният Лука, от когото любезните гърци ме предпазваха!
Лука Иванов, 24.07.1867 – 25.08. 1906
Повечето момчета от неговата районна чета 10 бяха тук. Като поехме по стръмната основа на скалата, ние постепенно се изкачихме до едно село. Четата се пръсна по къщите, като остави само Лука, четирима негови другари и мене със селяните.
След няколко минути в една от къщите накладоха огън. Дрехите ми бяха вкоравени от студ. Започна се оживен разговор. Аз съблякох моите парцали и облякох най-напред тежко вълнено облекло отдолу, после сиви потури, грубо изплетени чорапи, бели навуща, опинци от волска кожа и една сива, добре пристегната куртка, каквато носеше и Лука.
– Гледай как дрехите преобразяват човека – засмя се младият помощник на Лука. – Ако някой войник само види тоя цвят, дори през далекоглед, маузерката му загърмява.
Селяните се струпаха в стаята, а една баба ми донесе нещо топло за пиене – някаква смесица с коняк. Всички бяха възбудени, всеки селянин настояваше лично да поговори с чужденеца, който дошъл от далечна Америка да прави комитаджилък. Старият селски поп държеше на правото си да каже поздравителните думи, които по-скоро бяха изтърпени, отколкото са слушани. Седнахме да вечеряме – една вечеря, която можеше да засрами кухнята на първия хотел в София. Имахме цяло опечено агне, пилета, прясно мляко, яйца, запазено грозде, ябълки, орехи, печени кестени и бира в бутилки, донесени от Солун.
Почна да се зазорява, когато легнахме да спим. В полусън усетих, че някой полека ме покрива с дебел козяк. Това беше Лука. Той вярваше, че само българинът може да понася суровия живот. Потребна бе цяла седмица, за да го убедя, че съм спал с дрехите си и по-рано и че мога да спя съвсем удобно без нощна шапка.
3. С четниците
Приятели журналисти ми приписаха желанието да правя сензация с присъединяването си към четата на Лука. Ние не мислехме за това: нито аз, нито Лука.