Изповедта на един македонски четник
Шрифт:
Дори после, когато го срещнах в блатата на Караферия, в България не се знаеше, че е жив, а в Солун турски офицери носеха медали, дадени им за участие в неговото убийство.
Апостол и четата му заемаха един от двата поста, взети от турските войски. Неговата чета защищавала този пост, когато войските искали да го завземат.
Той дойде да покани Лука, Тодор и мене да го посетим и да обядваме с него.
Ние тръгнахме с две лодки, криволичихме из тръстиката и излязохме в едно езеро, по-голямо от нашето. Постът на Апостол приличаше на чифлик; из езерото плуваха питомни патици и гъски, а около трите хижи скитаха пилета, кокошки, овце и кози. Имаше и един овен, късметът на четата, едно немирно животно,
Ненадейно той ще спре, ще изпръхти особено и ще тупне по земята с предните си крака. Това предупреждение е било винаги основателно; някой има на пътеката, приятел или враг. По този начин овенът спасявал четата от множество изненади.
Видя ми се, че хората на Апостол по интелигентност стоят по-долу от хората на Лука. Повечето бяха прости, неграмотни селски момци. Блатото беше станало убежище на всички, които бягаха от турското правосъдие. При Апостол имаше едно момче на четиринадесет години, което бе откраднало пушката на един турски поляк 18 , когато спял на полето. Друго момче на седемнадесет години, шивашки калфа, избягало тук, защото мушнало с нож един пиян войник, който го биел. Един старец дошъл нощно време при блатото и бил прибран в лагера. Той убил един албанец, управител на чифлик. Една седмица по-късно тук се приютил и синът му – почти дете, който ранил с камък някакъв стражар. По такъв начин Апостол бе събрал един голям лагер от невоюващи привърженици. "Приютът за сираци на Апостол", както го наричаше Лука.
Апостол се оплакваше, че не можел да задържи дълго време секретар. Лука потърси погледа му и се усмихна. Апостол не беше от оня вид началници, които един студент би предпочел.
Дори в организацията имаше предубеждения против Апостол, на които аз никога не съм съчувствал. Но младите войводи обикновено казваха за него: "Този стар разбойник". Бедният Апостол, за него бе трудно да върви в крак с еволюционните разбирания в организацията. Трудно бе да остави някакъв хилав даскал, дошъл от града, да критикува тактиката му и да се бърка в сметките му. Още по-трудно бе да се диктуват военните му действия от хора, които никога не бяха прилагали по-нападателно оръжие от бастуна. Но той се подчиняваше. До края остана лоялен.
Апостол войвода бе дете на природата, неговата наивност бе мила. Той разказваше за подвизите си като момче. Неговата гордост за работите, в които бе участвал, бе така явна, че не изглеждаше егоистична. Когато почувствуваше, че вярата на слушателите му е на изпитание, очите му се отваряха като два кръгли петака и кимаше глава тържествено; в такива моменти той биваше очарователен.
До една седмица от моето идване ние получавахме всеки ден рапорти от Воден за шума, който се вдигаше там около моето изчезване и за движението на войските. Тези вести се четяха около огъня и ни забавляваха. Но, както очаквахме, на единадесетия ден шумът престана изведнъж, чиновниците се върнаха в Солун и войските се изтеглиха от селата. Моето писмо беше стигнало в Ню Йорк и бе публикувано.
Тогава замислихме да тръгнем отново по планините, но получихме вести чрез доверени хора, че гръцката черква готвела поход из полските села. Едновременно с това се получи известие, че една силна чета от "Христови войници" нахлула в мочурляците до Солун, като се продоволствувала с храна от околните гръцки села.
Апостол изпрати десет момчета на разузнаване, те отсъстваха вече три дни. На втория ден се чу престрелка от юг, която трая половин час. Когато на следния ден се върнаха, те съобщиха, че срещнали също такава разузнавателна
Дните вървяха твърде бързо, поне за мене. Често ходех на лов и за риба с Тодор или с някого от четниците. Лука не обичаше този спорт. Считаше го за лек, а освен това имаше някакви скрупули на толстоист.
След Тодор и Лука мой другар беше Александър, някогашен кадет.
Той беше приятен събеседник, начетен и гледаше на македонската революция като на една историческа случка. Подобно мнозина интелигентни българи беше надъхан със социалистически идеи, но не приемаше безкритично всичко. Аз можех да се доверя на неговите забележки, чисти от фалшив ентусиазъм, национална гордост и предразсъдъци. Той дори умаляваше достойнствата на своя народ, което е характерно за българите изобщо, в ярка противоположност на фанатичния шовинизъм на гърците.
Моят най-постоянен спътник беше Тодор. И двамата имахме навика да се разхождаме напред-назад пред колибите, докато останалите пушеха. Той имаше не само силно чувство за хумор, но и още по-рядко срещаната дарба да придава хумористична окраска на привидно сериозни неща. Именно това качество му даваше възможност да разказва за миналите си подвизи без сянка от самоизтъкване.
Той обичаше да разказва най-много за своите ученически дни. Забавна беше историята с измъчването на един стар мюсюлманин, който ги учил по турски. Учениците пущали камъчета в джобовете на голямото му широко палто и пишели пародии на сантименталните стихове, които той съчинявал. Такива истории Тодор разказваше много, но човек не трябваше да изпуска неговата лична история.
По-старите ученици се организирали като клон от революционната организация, под надзора на местни агитатори, които били, разбира се, учители в гимназията. Българската черква, която уреждала просветата на македонските българи, назначила в училището един шпионин, който да донася за делата на своите другари. Екзархът, макар да не бил смъртен враг като гръцкия патриарх, не бил и приятел на революционната дейност.
За да се отърват от шпионина, учителите накарали учениците да искат от местния владика преместването му. Тодор бил избран за оратор на делегацията, която трябвало да се яви при владиката с това искане. За да бъде по-красноречив, ораторът пийнал от евтиното вино, чието действие подценявал, преди да влезе в стаята на владиката. Неговата реч излязла убедителна, но не за ухото на един божи човек.
Последвал голям скандал, училището било затворено, а Тодор и останалите делегати били изключени, без да получат дипломи. Тая диплома можела да го направи учител през следната година. Без нея станал четник.
По това време Тодор бил болезнен момък и войводата често го пращал в града да се поправя, както и да извършва нужните покупки за четата. Един ден той се срещнал в града с други трима четници и отишли в кафенето на приказка. Когато един от тях вадел кесията си да плаща, извърнал полата на палтото си. Един грък, който седял на съседната маса, съзрял дулото на скрития под дрехата револвер. При това ги чул да приказват и български. Не се минали и пет минути, четиримата четници били уловени на улицата и откарани в участъка.
Подложили ги на изтезания. Тодора били с дървен чук по челюстите и му слагали врели яйца под мишниците. Ударите не се чувстват, когато се нанасят, ми разказваше той, но като че горещи игли бодат и разкъсват сърцето. При все това от него не узнали нищо. Един от другите издал всичко и после полудял. Неговите признания направили голямо впечатление на турците, защото дотогава организацията за тях била само басня, на която те не биха обръщали внимание, ако гръцкият патриарх, с неговите по-точни сведения не ги подтиквал.