Изповедта на един македонски четник

Сониксен Алберт

Същата нощ ¹⁹ в Солун били арестувани няколкостотин българи, между които и целият Централен комитет. На първо място Дамян Груев, първият организатор на движението, д-р Хр. Татарчев, виден лекар, покровителстван от чуждестранната колония и женен за дъщерята на гръцкия консул, и дузина други, не толкова видни, но не по-малко дейни. Европа била смаяна. Организацията за една нощ била почти смазана.

Процесът бил международно събитие, ловко използвано от турците. Повечето заговорници били осъдени по на сто и една година заточение в Мала Азия. Тодор прекарал една година в крепостта

Акия, в Арабия. Организацията им изпращала пари, защото затворниците трябвало да се издържат сами, макар че иначе те не били третирани зле.

Един ден комендантът на затвора предложил на Тодор и четиримата му другари:

– Дайте ми двадесет лири и ще ви помогна да избягате.

Те поискали един ден време да си помислят.

– Тогава дайте шест лири и ще бъдете свободни - пазарел се бинбашията ²⁰ .

Но те трябвало да поговорят помежду си, защото подозирали някаква игра.

Тодор се бил сдружил с един телеграфист, арабин. Той го намерил и попитал:

– Има ли важни новини днес?

Телеграфистът се ухилил хитро:

– Значи, знаете? – попитал той.

Тодор не знаел нищо, но дал на арабина една меджидия и му смигнал:

– Добрите новини правят човека щедър.

Човекът се засмял:

– Искате да знаете подробностите. Е, добре, утре вечер всички заточеници ще отправят за Смирна. Не обаждайте само, това не се казва още.

На другия ден всичко станало ясно: Европа издействувала обща амнистия, която бинбашията искал да използува, за да изнуди затворниците.

Тодор се върнал в родното си село, поседял там една седмица и хванал отново балканите. В продължение на няколко месеца той станал войвода на една чета.

Разказваше своите изпитания като главатар.

При неговото лице всичко това изглеждаше твърде нелепо. Чифт очила биха отивали отлично на очите му. С почти същия тон, с който ми бе описал една шумна история по време на лекция, той ми разказа как със седем от момчетата си обкръжил пет "войници на Христа" в едно каменно здание, как другарите му привличали огъня по фронта, докато той се промъквал през един прозорец на избата отзад, как турил един динамитен заряд на съответното място, подпалил фитила и се измъкнал навън тъкмо навреме, за да не изхвръкне към небесата от експлозията заедно с петимата гърци.

В съседен на неговия район била изпратена чета от известен български генерал в София, който твърдял, че знае най-добре как трябва да бъде освободена Македония. Това бяха дните, преди още македонците да разберат каква свиня е българският княз Фердинанд. Тази именно чета се занимавала със събиране на данъци. Нейните четници носели сребърни верижки, златни пръстени и в джобовете им дрънкали турски лири. Тодор преследвал тази чета и се опитвал да я ликвидира, но поради тактическа грешка постигнал само отчасти целта си.

Общественото настроение в България било засегнато и солидният генерал плачел пред широка публика. За момента организацията не била в състояние да се противопостави на българското правителство и за да се успокои дебелият генерал и неговият княжески покровител, Тодор бил свален от своя пост. Тогава Лука с удоволствие го взел при себе си като свой заместник.

Вечерите прекарвахме весело. Имаше един младеж, на име Сотир, твърде нисък и със състарено и набръчкано лице, който непрестанно играеше ролята на шут. Той имитираше особено сполучливо и един от главните му номера бе да представя как каймакаминът командва

движението на войските си от своето седалище в града. Той правеше всичко от прозореца; получаваше съобщения, изпращаше отговори, издаваше заповеди на своите адютанти, ругаеше въображаеми офицери, наблюдаваше далечни придвижвания с бинокъл, така че човек получаваше ясна представа за големи военни маневри, които се извършват навън.

Неговият шедьовър обаче беше подражаването на ходжа, който проповядва в джамия. Това представление обикновено се пазеше за неделните вечери, когато колибата се изпълваше с гостуващи селяни и хората на Апостола. С помощта на червен пояс Сотир си правеше огромна чалма, а от домашно платно, което използвахме за почистване на оръжието си, импровизираше широка дреха. От парче тел измайсторяваше огромни очила. След това вземаше екземпляра с правилника на Лука, който трябваше да представлява Корана, и започваше провлечено да припява. Ходжата спираше за момент, скриваше се зад една въображаема завеса, отпиваше от малка бутилка, след което смирено молеше Корана за прошка. Проповедта включваше намеци за присъстващите и за ежедневните събития. Тя приключваше обикновено с гореща молитва към аллах да излее незабавно своя гняв и вечно наказание върху тези грешни гяури и комитаджии. Момчетата можеха да се забавляват при всяко повторение на номера с ходжата, защото Сотир никога не го изпълняваше по един и същи начин.

Ако това весело време продължаваше повечко, щях да остана с впечатлението, че комитаджийството е нещо много забавно. Но един ден стана нещо, което изглеждаше специално предназначено да ми напомни, че ако мрачната страшна игра, която тези хора играеха, изглежда да спира понякога, тя не става от това по-малко ужасна или реална.

Загатнах вече за деветте села от полето, срещу които гърците крояха нещо. Гръцкият владика искаше да знае какво става в тях и кой води неговите "духовни чеда" по кривите пътеки.

Една вечер, когато ядяхме, един селянин пристигна и донесе писмо на Лука. Той го прочете със свити вежди, бутна го в чантата си и хвърли поглед към хората. От тези, които бяха свършили вечерята си, той повика пет души, заповяда им да придружат куриера на връщане и да останат под заповедите на селския комитет.

Когато се завивахме да спим, Лука ми каза:

– Навярно утре ще имаме гости.

На сутринта, едва бях свършил закуската си, чух шум и викове. Излязох вън. Две лодки полека приближаваха, подкарвани от пет наши момчета. Очите ми се спряха върху коленичилите фигури в преднището на една от лодките. Това бяха двама селяни с вързани назад ръце. Внезапно, неестествено мълчание надвисна над лагера; можех да чувам плискането на водата в предниците на приближаващите лодки, докато те не се удариха в сушата. Насъбралите се четници направиха път на новодошлите да слязат. И наистина, те слязоха, но аз имах впечатлението, като че те се отдръпнаха с внезапен ужас.

Единият пленник беше мургав, не още стар, мръсен и зле облечен. Макар че ни поздрави леко на местното наречие, личеше, че не е българин. Той беше отвратителен, сякаш сега се беше измъкнал от блатната тиня.

– Добър ден, Лука – каза той с мазна, самоуверена усмивка. – Тук значи живеете вие.

Никой не отговори.

Другият беше посивяло, сбръчкано, приличащо на мишка същество. Той беше по-чист от другаря си, съшо облечен в селски дрехи. Аз го виждах за първи път, но беше явно, че цялата му физиономия е неестествено разкривена. Беше загубил всякаква надежда.