Изповедта на един македонски четник
Шрифт:
Телеграми, съобщавали с положителност за смъртта ми, били обнародвани в американските и европейските вестници и тъй си останали неопровергани. Софийските вестници едва не дали портрета на моите убийци, а гърците имали документални доказателства, че това убийство било извършено от Лука.
Между туй ние не подозирахме нищо от това възбуждение и бяхме изненадани от енергичните мерки, които били взети във Воден. Вечерта на следния ден селяните, които бяха пратени в града уж на пазар, се върнаха с вестта, че имало необикновени раздвижвания на войски. Един куриер донесе писмо от местния комитет, в което се казваше, че полицията претърсила всяка къща в подозрителните
Същата вечер рано тръгнахме на път. Един час след излизането ни от селото войниците го обкръжили и почнали да претърсват всяка къща, макар че половината от жителите са мохамедани. Да беше през лятото, щяхме да избягаме от преследването на военните много лесно, като се скрием из горите, но дълбокият сняг ни принуждаваше да търсим покрив. Четата се раздели на три. Всяка част тръгна в различни посоки из района. Правехме дълги, усилени нощни походи. След нас минаваха овчари със стадата си, за да заличават следите. Нямаше ден, през който да не чуем сигнали за приближаване на аскера. Веднъж се натъкнахме на кавалерийски патрул, но щом забелязаха, че сме колкото тях на брой, войниците възвиха и изчезнаха от погледа ни. Но те ни бяха видели, а това значеше, че ние трябва да се махнем от тази местност, преди да дойде цяла дружина и я преброди навред.
Тази нощ слязохме в долината на Воден и минахме толкова близо до града, че видяхме неговите къщи и железопътната линия. Следващия ден прекарахме в едно полско село.
При залез слънце, възседнали на коне, тръгнахме отново. Заваля. Пороен дъжд се изля върху нас, а полето се наводни. Понякога сякаш минавахме през безбрежни езера. Конете затъваха дълбоко. Трябваше да дигаме високо оръжието и нозете си, някъде да плаваме, скопчени за шията на конете. На разсъмване възлязохме на някаква височина, отдето се спуснахме в едно село от няколко колиби.
– Сега сме близо до нашата цел – каза Лука. – Нощес ще бъдем там, дето турски аскер не може да ни тревожи.
След закуска и малка почивка продължихме пътя пеша, като оставихме конете да бъдат върнати там, отдето ги бяхме наели.
Пред нас дърветата се губеха в синя мъгла. Въздухът изглеждаше така, сякаш всеки момент пред нозете ни ще се открие бездна. Ние стъпвахме по мека мочурлива пътека, която ненадейно свърши до брега на буйна, тъмна река. Тук бяха завързани четири лодки.
– Ще се прехвърляме ли? – попитах.
– Да, където дяволът казва сбогом – обади се Тодор, младият заместник на Лука.
– Забележи на картата си с червен молив тая местност – каза Лука, – тя е наша по правото на окупацията.
Влязохме в лодката четирима на брой и плувахме по течението на синята мъгла. Обзе ни особено усещане на подем, като че се устремявахме в пространството. Нищо не се виждаше, даже мътната вода, по която се движехме. Над главите ни бързо се полюляваха и изчезваха клони, като черни, тайнствени предмети. Движехме се с голяма бързина.
Мъглата започна да оредява и неочаквано да се отдръпва, като откри околната местност.
Лодките ни бягаха по широк канал, край нас се движеха гори полунаводнени, черни, безлистни. дървета и пълзящи растения, легнали и треперещи над калната вода. Тук-там се откриваха пространства черна тръстика, между която неподвижно седяха и гледаха чудовищни масленозелени жаби. Те имаха големи очи с жълти кръгове около тях, сякаш носеха фантастични
Отклонихме се от широката река и почнахме да се провираме между черните стволове на дърветата по тунели от преплетени клони. Плувахме бавно. Един тласкаше лодката с прът, който опираше в дъното на водата. Рояк диви птици се виеха над главите ни. От едно гнездо излетя сокол и разнесе силна миризма на мърша. Навлязохме в малки лагуни, от които се виждаха открити пространства вода. Диви патици и гъски се вдигаха. Зърнах неподвижни и съзерцателни жерави, които се оглеждаха в тихата блатна вода.
Дърветата почнаха да оредяват. Плавахме по тесен воден път, криволичещ през висока тръстика, която някъде преплиташе стъблата си, та минавахме под техния свод.
Неочаквано за мене излязохме в открито езеро и срещу нас се очерта малък остров, на чийто бряг имаше две папурови колиби. От едната димеше. Чу се вик и около двадесет души излязоха от колибите. Това бяха хора с дълги коси, някои с бради, но всички облечени с познатите сиви потури и бели навуща. Те се събраха на пристана и едновременно ни поздравиха с ура. Нашите хора от лодката им отговориха.
– Това е нашият постоянен гарнизон – обясни ми Лука.
4. Блатата на Караферия
Някога цялата тая блатиста земя на Южна Македония била в ръцете на турското правителство. Водили се преговори с един чуждестранен синдикат да я пресуши и да използва богатия износ на тор за земеделски цели. Френски учени и инженери я прегледали, изследвали, написали за нея блестящи доклади. Както всичко, турците я карали полека-лека. Между това войската имала постове тук по островите и гарнизон. Но първото лято маларичната треска ги нападнала и всички се принудили да се оттеглят в планинските села. През същото лято една чета била притисната от кавалерийски патрул някъде в полето. Българи-рибари дали лодките си на нелегалните да избягат в блатата. Местността харесала на комитите и те решили да се настанят в нея. Изгорили казармите, като оставили за себе си само два поста.
Когато есента турските войски се върнали, за да заемат старите си места, те не знаели какво се е случило. Един залп от манлихерови пушки, който изгърмял сред високата тръстика, донесъл смърт за някои, а на останалите отворил очите. Един млад офицер, по-глупав от другите, извикал:
– Ние сме аскер! Ким син сис? 12
От тръстиките отговорили:
– Ние сме комити, ура!
Някои от войниците, наплашени, за да се прикрият, нагазили в тинята, но вместо спасение, намерили смъртта си, затънали в тинята. Останалите се оттеглили въпреки бесните заповеди на командващия паша, който се бил разположил на пет километра назад. Всички виждали, че е смешно да се отива срещу един невидим неприятел с малки, неудобни лодки през един канал, един метър широк.
На следния ден се събрал цял корпус войска и с 12-сантиметрови оръдия обстрелвали блатото, но чуждестранните офицери, пристигнали от Солун, забелязали, че е срамно да се хвърлят 12 см гранати срещу някакви си 20 – 30 комити. Тогава турците построили специални лодки, обковани с метал, и се опитали да изпратят целия корпус наведнъж срещу скрития враг. Но приближаването до него ставало само по единствения канал, който давал достъп на лодките една по една, при което опасността за аскера била явна. Турското правителство вдигнало ръка и оставило блатата на нелегалните...