Изповедта на един македонски четник

Сониксен Алберт

Аз нямах нужда от експерти, за да оценя удобствата на нашата позиция, още повече, като имах пред вид първобитната тактика на турските войски. Ние бяхме обградени от плитка, но тинеста вода и заслонени от всички страни с тръстика, висока повече от три метра. Сред острова се издигаше високо дърво, от клоните на което денонощно бдеше часовой. Оттук се виждаше Олимп и между подножните хълмове белите здания на Караферия, Негуш и Воден. Наблизо блестеше открита вода, през която нападателят трябваше да мине.

Но тези стратегически предимства аз оцених по-късно. Отначало полюбопитствувах да се опозная с хората около мене. Досега познавах само Лука и Тодор, защото селяните можеха да ни разквартируват

на малки групи. Останалите бяха за мене неопределени фигури, наметнати нощно време с пелерини, една редица от мълчаливи сенки, които се движеха по тъмните планински пътеки.

Тук изпъкнаха в жизнения блясък на реалността – една тълпа без бради, весели и приказливи момчета, живописни по външност, в цветни пояси, някои с дълги коси, макар и съвсем различни от бандитите, които ни представят театралните директори. За такова нещо имаше твърде малко лични накити и твърде много добродушни лица. Като да бяха някакъв лагер на милиционни доброволци. Всички бяха в сива униформа, макар и на някои малко покъсана, закърпена и износена. Един далечен влак, който пухтеше и свиреше, когато минаваше железопътния мост, ме разбуди от моето съзерцание, но не ме убеди, че се намирам в нелегален лагер.

Момчетата изглеждаха срамежливи.

– Те си представляват – пришепна ми с усмивка Тодор, – че вие сте един вид международна комисия с македонската конституция в чантата си.

Вечерта се събрахме в голямата колиба, гдето четниците спяха. По средата се разгоря голям огън, димът от който се прецеждаше през тръстиката на покрива. В дъното постлаха голяма черга върху дебелата настилка от папур. Тук Лука, Тодор и аз установихме своята постоянна квартира. Никой аристократичен салон не е бил по-добре украсен с оръжия; над главата на всеки спящ четник висяха манлихерова карабина, щик и наган.

Макар че Лука беше човек с военно образование (той е бил офицер в българската армия), неговите отношения към момчетата бяха демократични. Те се събираха около него в полукръг и всеки можеше да задава въпроси, на които Лука отговаряше. Скоро разбрах, че тия момчета не са невежи по световните работи. Повечето от тях са бивали в България.

Две от момчетата ми направиха особено силно впечатление. Те бяха от студентския тип и такива бяха в действителност – единият беше дезертьор от Софийското военно училище.

За да не направя фалшиво впечатление, което може би съм създал тъкмо сега, нека добавя, че Лука не беше оръдие на българската политическа пропаганда в Македония. В действителност той взел участие в заговор за детронирането на княз Фердинанд и установяване на българска република. Разкриването на заговора довело до смъртна присъда за Лука, но Народното събрание я изменило в краткосрочен затвор, като един протест срещу княза, който по това време бил в конфликт с народните представители ¹³ .

Известно време е бил редактор на радикален вестник, след това избухнало въстанието от 1903 година в Македония и той предложил доброволно своите военни познания. Оттогава той бе останал в Македония като началник на Воденския район. При едно от годишните му посещения в България, правени за доставяне на военни материали, които Централният комитет купуваше от австрийски търговци, аз бях представен на Лука от Дамян Груев, главния организатор на революционната организация ¹⁴ .

Дамян Груев, 19.01.1871 – 23.12.1906

Първата

си нощ в тоя лагер прекарах в здрав сън. Когато се събудих, всички бяха станали. Часовоят отгоре нададе вик. Станах, излязох вън и забелязах една лодка, която идеше от тръстиковия шубрак към нас. В нея имаше трима души. Първият, който скочи на брега, беше лек, мургав човек на средна възраст, с бели, албански тесни, опнати потури, с широки ръкави риза, въоръжен не само с манлихерка и наган, но и с кама със сребърна дръжка, увиснала на неговия патрондаш. И да не го познавах, щях да налучкам кой е, защото неговите портрети висяха във всички кръчми на България, тъкмо в тези комитски дрехи.

Бях се срещнал с Апостол ¹⁵ в София миналата година и той ме позна веднага.

Апостол Терзиев, 06.05.1869 – 02.08.1911

Ако имаше някой от размирните гяурски поданици на Абдул Хамида, към когото той да храни лична ненавист, това бе Апостол войвода. За случайния наблюдател отвън и за обикновените селяни, християни или мохамедани, той бе видната личност на революцията. Чуждестранни полицейски офицери и консулски чиновници, невежи по вътрешното развитие на организацията, водеха тайни преговори с Апостола, за да узнаят неговите възгледи по различните въпроси за реформата. Те вярваха, че той е представителят на селските маси. Аз съм свидетел, че султанът прати един от своите роднини при Апостол войвода, за да узнае условията, при които той би се оттеглил от революционна дейност.

Апостол беше македонският Робин Худ. Тринадесет години той бе носил оръжие. Още преди Дамян Груев да организира прочутия Централен комитет, Апостол бе кръстосвал планините. Той бе от ония фантастични герои, които се явяват сред потъпканите народи през всичките полуварварски периоди на историята и чиито подвизи са възпявани от народите. Те са се въодушевявали едничко от идеята за смърт и разрушения, първия инстинкт на първичните, непросветени хора.

Когато се създала революционната организация с програма за обща дейност, Апостол войвода, в различие от мнозина свои колеги от разните части на страната, предложил услугите си, въпреки всички ограничения, които е трябвало да понесе поради дисциплината в тази организация, да се отказва от плячката си и да слуша заповедите на анемичните градски учители.

От това време животът на Апостол бил само подвизи. Преди девет месеца той и тридесет и осем негови четници били обкръжени в едно село до река Вардар. Водили дванадесетчасово сражение с половин корпус войска. От Солун по железницата била докарана артилерия, кавалерия и пехота, но Апостол не отстъпил от позицията си. Най-после четата била унищожена; само двама избягали, като преплували реката по мръкнало. Единият от тях бил Апостол ¹⁶ .

В сражението паднали триста души от аскера, но правителството не обръщало внимание на това, защото вярвало, че Апостол е убит. След една седмица обаче валията ¹⁷ получил писмо с печата на Апостол, в което се съобщавало, че войводата е оздравял от леката си рана. Това неприятно съобщение не било оповестено. Един султански пратеник отишъл при жената на Апостол в родното му село и й съобщил, че правителството ще даде богата пенсия на нейния мъж, даже след смъртта му, ако той престане да действува.